— Ще вали, ще вали! — чуваха се радостни възклицания и лицата на селяните светеха от радост, загрижените им сърца се поотпуснаха.
Дъбакът и Корчан невъзмутимо си работеха на покрива.
Христина, пъргавата осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан, полази по високата стълба и се качи на върха под самите криле на мелницата, па глезено запя:
— Дядо, гледай де съм!
— Слизай мари, лудетино, ще се утрепеш — викна дядо й.
— Аз се държа, държа — извика весело Христина и се изправи на самия връх. После протегна като гургуличка бялата си шийка, надникна от стряхата надолу и плесна с ръце.
— Колко е високооо!
— Момиченце, не си играй, да те не видим долу — рече Лазар на веселата девойка, чийто движения той следеше изпод вежди.
Тя се обърна и закачливо му се оплези. После дръпна теслата из ръцете му и зачопка по гредите.
— Момиче, мирувай! — рече Дъбакът.
— Как! — отговори му тя. — И аз мога да правя ветрени мелници като вас.
После се обърна към глухия си дяда и му извика:
— Ей, дядо, и аз съм майстор като тебе!
— Ба, Дъбакът е по майстор — обади се шеговито някой отдолу.
— Ей детенце, дай ми теслата, не бави ме — рече уж сърдито Лазар. Тая игра му се хареса.
Христина му се оплези. Ясните й небесни очи се спряха по-дълго върху него. Русото й пълно, продълговато, хубаво лице хвърляше радостна заря, която падаше чак в сърцето на стария ерген.
— Ще кажа на дяда ти — рече й шеговито гой.
— Кажи му — оплези се пак тя, като продължаваше да чопка и да чука по гредите.
Дъбакът викна засмяно към глухия старец, който бе унесен в работа.
— Старче, я попитай твоята унука, какво търси тука?
— Каквото търси, ще намери.
Момите и момците, които ги гледаха отдолу, се изсмяха. Някой от тях извика шеговито:
— Дъбак, не закачай момичето!
Христина му помери с теслата отгоре, уж да я хвърли, и глезено се засмя. Онзи отдолу пак извика:
— Ба, ти се шегуваш, ама Дъбакът се не шегува.
Всички се изсмяха. Дъбакът се позасрами, ала очите му с друг вид любопитство забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце, широки, равни рамене и по леко вълнуващите се бели кенарени нагръдки.
„Каква е дива кокошчица!“ — помисли си той.
Разпокъсаните облачета полека-лека растяха и обгръщаха хоризонта. Около мелницата се завъртя весело хоро. Христина бързо като котка се спусна по стълбите надолу, без ла остави теслата на Дъбака.
— Ей, момиченце, не си играй! Остави ми теслата!
— Ела си я вземи! — извика му тя отдолу и се улови на хорото.
Дъбакът слезе и се спря да погледа. Христина играеше лудо, като че ли на шега, и насмешливо поглеждаше младия воденичар. После тя отведнъж се пусна от хорото, затича се с подпряна на хълбок лява ръка, с размахана кърпа в дясната и като спря пред гайдаря, изкомандува му:
— Ръченица!
Гайдарят мигом я засече. Христина понаведе гиздаво, глава, трепна с цялата си снага, размаха високо кърпата, пристъпи кротко веднъж напред, веднъж назад, подскокна леко и заигра, сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове.
Хората се натрупаха да гледат.
Свирнята бе изкусна. Под пръстите на гайдаря изскачаха весели и игриви звукове и така трептяха, така лудешки се слагаха и вдигаха, щото човеку се разиграваха дрехите на гърба и сърцето биеше, готово да се понесе като откъснат лист във вихъра на тая шеметна свирня.
И славният някогашен игралец Дъбакът не можа да се стърпи. Дъхът му се спря, сърцето заби и той, забравен, изскочи срещу Христина и мълчешком, блед като платно, заигра.
Вик от възхищение се изтръгна ог стотици гърди, стотици очи заследиха двамата играчи. Дядо Корчан слезе от покрива на мелницата да гледа от по-близо и очите му светнаха от удоволствие.
Дъбакът сякаш не стъпеше на земята. С наведена глава, без да погледне наоколо, той се носеше като вихрушка и правеше неподражаеми движения с краката.
Ала след малко той се спря, като че ли от някоя внезапна мисъл.
Христина застана пред него и му рече:
— Ще те надиграя!
— О, о, да има да вземаш! — обади се някой от гледачите.
— Ще го надиграя!
— Може! — рече Дъбакът, уверен, че тя не може.