— Всеки човек, би бил доволен на това, което имаш и би го нарекъл свобода. Пари, частен живот, собственост….
— Аз не съм човек! — грухтенето зазвуча ядосано — Никога няма да мисля като вас. Вие сте ограничени от закони, привички, предразсъдъци, морал. Вас ви е страх от истинската свобода, затова си слагате какви ли не правила. Стремите да нарушите правилата, които сами измисляте. Така сякаш връщате на себе си, затова че не можете да нарушите единствения закон, създаден не от вас — природния. Хем ви е страх от свободата, хем се стремите към нея.
— Мен не ме е страх от свободата! — отсече Стойков.
— Тогава застанете на ръба на скалата. Тогава ще разберете, че само крачка ви дели от смъртта, а тази крачка е във ваша власт. Може да направите, можете и да не я направите. Ето това е свободата, която хората мечтаят и бленуват, но ги е страх от отговорността на решението. Хората, господарю, мечтаят не са свобода, а за независимост. Свободата само ви плаши, независимостта ви привлича.
— Тогава, аз сега трябва да наруша закона за не връщането на родени на Земята лишеи и това според теб ще е свобода ми. Но ти няма да си свободен там на Марс, ветровете ще те носят напред назад.
— Има една приказка, господарю. Веднъж вятъра спрял. Лишеите започнали да ходят, но се загубили, защото не познавали пътищата, вятъра ги познавал.
— Хайде, хайде…
— Свободата за мене е отговорност, не деяние. Тук се различавам от вас, господарю. Деянието е решението да се завърна, отговорността — живота ми там.
Стойков се опита със всички сили да разбере лишея.
— Не те разбирам… Но след като не се чувстваш добре при мен, значи нещо не е наред. Не мога да те задължа да останеш. Така ще огранича свободата ти, в нашия смисъл на думата, затова утре ще те кача като специална пратка на совалката за Марс. Но само това, от там нататък… си свободен да носиш отговорност за избора си. Само не забравяй — ако те хванат си избягал, а аз не знам нищо по този въпрос.
Стайков бе забил нос в книжата си и все така се можеше да повярва, че е пуснал лишея, че е нарушил закона. Но беше прав за едно оная пустинна роза, сега се чувстваше някак по-свободен, не по-свободен, по независим. Закона може и да е строг, може и да е важен, но може да се наруши и колкото по-голямо бе нарушението, толкова по-силно чувството. Превъзходство? Свобода? Независимост? Сам не можеше да каже.
Видеофона изписка… и втори път… и трети път….
Да му се не види, сам трябва да вдигне. Обаждането бе без образ.
— „Фолиа и опаковане Стойков“.
— Господарю, вие ли сте? — измежду бученето той разпозна лишея.
— Веднага се връщай в товарното, ако те хванат…
— Господарю, аз… Ами… Случайно ме духна един вятър, понесе ме. И аз разбрах… Създаден съм на Земята… Не мога да бъда толкова зависим, май съм станал като вас, господарю Страх ме от отговорността и… Елате си ме вземете от шосе 89 — 56 километър, защото извън кабината вее един вятър…
— Идвам!
— И, господарю…
— Да?
— Моите ветрове са на Земята.
4. V. 2001; Благоевград