— Не е лошо, не е лошо… — усмихнал се неопределено Южняка. — Мирът, съседе, винаги е по-добър от войната.
— И аз, съседе, мисля така. Затова и дойдох при тебе. Ще сключим мирен договор за вечни времена. А за да скрепим мира по-здраво, искам сватове да станем. Кажи ми, ще дадеш ли дъщеря си да стане моя снаха?
— Защо да не ти я дам? — отвърнал Южният вятър. — Момиче ли е — все трябва да се омъжи за някого. Знай само, че съм решил да омъжа дъщеря си за момче, което има добър занаят.
— Охо! — зарадвал се Северният вятър. — Това само да е пречката. Моят син Скрежко е прочут сребрар.
— Сребрар ли? — зачудил се Южняка. — Че какъв е тоя занаят?
— Ех, съседе! — кимнал глава Северняка. — Не вярвах, че дотолкова си прост. Както има златари, така има и сребрари. Скрежко е майстор на сребърните изделия.
— Аха, разбирам — свил вежди Южняка. — Добре, сребрар нека е! Но дали е добър майстор? Заклел съм се да дам дъщеря си само на много добър майстор.
— От него по-добър майстор няма! — похвалил сина си Северняка. — Каквото посребри — блести като ясно слънце.
— Добре! Нека твоят син ми покаже майсторлъка си. Ако наистина знае добре да посребрява, ще му дам дъщеря си и ще сключим мирния договор.
Зарадвал се Северняка, върнал се в ледените си владения, повикал сина си и го накарал да покаже майсторството си.
Подрипнал зарадвано Скрежко, полъхнал над гори и поляни и поръсил със ситни водни капчици всяко листенце и тревичка, всяко клонче и цветенце. После обдъхал капчиците с ледения си дъх. Те се смразили и заблестели като най-светло сребро.
Видял Северняка делото на своя син, зарадвал се и викнал на съседа си:
— Ела, свате, да видиш майстор ли е моят син!
— Сега ще видим — отвърнал Южняка.
Двата вятъра тръгнали да обходят полетата и горите.
— Казах ли ти аз! — гордеел се бащата със своя син. — Виж колко прекрасно блести тънката сребърна премяна на земята.
— Вярно е, че блести. Но чакай да видим доколко е трайна тази премяна.
Като рекъл тези думи, Южняка духнал над заскрежените поляни.
В миг цялата сребърна премяна на земята се разтопила. Листата и цветята отърсили водните капки и от майсторството на Скрежко останали само калните локвички по земята.
— Виждаш ли? — засмял се Южняка, като подрипнал в клоните на един вековен дъб. — На такъв прост майстор аз дъщеря си не давам. А пък с баща, който е отгледал толкова неук син, аз договор не сключвам. Няма да ви позволя да убиете живота на птиците, цветята и дръвчетата! Стойте си там, всред ледените океани.
Разлютил се оскърбеният Северняк, разлудувал се без време, та не едно цвете погинало от сръднята му. А Южняка се смеел презглава и заедно с него се смеели всички горски птици.
От този ден враждата между съседите станала още по-непримирима. Двамата врагове непрекъснато се дебнели. Щом единият се спуснел от север и завладявал земята, другият връхлитал върху му. Понякога се биели по цели месеци, докато Северняка побягвал и се прибирал в непристъпното си ледено царство. Тогава измореният Южняк се просвал под палмите и чакал да го събудят прелетните птици…