Ще му мислиш после, каза си тя. Засега нямаше врагове и най-голямата й грижа беше да среже мрежата и да слезе долу, без междувременно да си изпотроши костите.
— О, кози цицки — измърмори тя под носа си една от любимите ругатни на Сафи и стисна угасналия вече нишкокамък заради силата, която, както обичаше да се преструва, той уж й даваше.
Сетне без повече да говори и да му мисли, Изьолт съсредоточи нишковещерството си и се зае да се освободи от мрежата.
ЧЕТИРИ
Свел глава, Мерик си проправяше път по оживения „Ястребов друм“, който от единия до другия край разделяше Ловац на две, вървейки покрай река Тимец, и се молеше наближаващата буря да почака още няколко часа. Това щеше да му стигне да си намери свестен подслон. А може би дори и свястна вечеря.
Трябваше да си възстанови силите, преди да тръгне към Иглената кула.
Всяка глътка въздух беше напоена с мириса на предстоящия дъжд. Гръмотевиците отекваха ниско из града под песента на ветробарабаните. Свикват се спешно войници на площад „Присъда“.
За негов късмет, Мерик се намираше на цял километър от площад „Присъда“, скрит сред суматохата на „Ястребов друм“ с неговите лабиринти от мостове и криволичещи пресечки. Сградите се бяха наклонили като моряци след нощен запой и на всяко кръстовище от единия ъгъл до другия висяха венци от миналогодишни есенни листа от дъбовете.
Кехлибарените и жълтите нюанси непрестанно привличаха погледа му, докато вървеше. В годините, докато живееше в Нихарските земи, те така и не бяха видели събирането на есенната реколта и пролетното пробуждане за нов живот. Голяма част от почвата все още беше разкапана от далмотската отрова.
Но тя не бе успяла да стигне на североизток до Ловац, затова тук още имаше дъбови листа, сплетени с градински чай и мента и греещи в огнено и зелено. Тези венци бяха за кралското погребение след три дни. Погребението на Мерик.
Ама че уродливо чувство за хумор имаше Ноден!
Мерик забърза, а призивът към войниците продължи да кънти силно даже когато изтича нагоре по изтритите гранитни стъпала към древния храм на „Ястребов друм“. Светилището беше старо колкото самия Ловац и времето беше изгладило шестте колони, които стояха на пост пред сенчестия праг.
Миногите. Пратениците на бог Ноден, чиято задача беше да преведат мъртвите оттатък последния риф, до палата му в дълбините на морското дъно. Сега от скулптурите бяха останали само железните обръчи на кръста и съвсем беглите очертания на лицата им.
Мерик тръгна по една светла ивица, която водеше към най-далечната стена на храма. С всяка крачка въздухът ставаше По-прохладен, зовът на ветробарабаните отслабваше. Постепенно слънчевата светлина изчезна и се смени от две безжизнени лампи, които висяха над трона на каменния Ноден в сърцето на храма.
По това време на деня вътре беше почти празно. Само две стари жени се бавеха, но и те тъкмо си тръгваха.
— Дано да има хляб на погребението — рече едната старица. Пискливият й глас отекна в гранитното божество. — На погребението на кралицата родът на Линдей раздаваше хляб. Помниш ли?
— Не се вълнувай толкова — измърмори в отговор спътницата й. — Чух, че можело и да няма погребение.
Това привлече вниманието на Мерик. Той се шмугна зад трона и заслуша.
— Племенникът ми Райът е прислужник в двореца — продължи втората жена — и той ми каза, че когато чула вестта за убийството на брат й, принцесата не трепнала.
Естествено. Мерик скръсти ръце на гърдите си и пръстите му се забиха в чувствителните горни мускули на ръцете му.
— А племенникът ти научил ли е кой го е убил? Месарят в края на „Ястребов друм“ ми каза, че били марсточаните, но после съседът ми рече, че били карторците… — гласът й заглъхна, а Мерик се отказа да ги последва.
Беше чул достатъчно. Повече от достатъчно. Разбира се, че Вивия ще отмени погребението. Той чу провлечения й глас в ушите си: Защо да пилеем храна за хората, вместо да я дадем на войската?
Само властта интересуваше сестра му. И короната, която Върховният съвет, слава на Ноден, засега не й беше дал. Но ако заболяването на краля се влоши, ако той умре, както всички вярваха, че е станало с Мерик, тогава нямаше да има кой да спре Вивия да възседне трона.
Мерик се отдели от статуята на бога и отиде при двете фрески в дъното.
Отдясно стоеше света Бейл, покровителка на промяната, сезоните и кръстопътищата. Дясната ръка на Ноден, така я наричаха. Огънят от лампата огряваше златния житен клас в лявата й ръка и сребърната пъстърва в дясната. Кожата й беше нарисувана като нощното небе — черна, осеяна с бели точици, а лисичата маска на лицето й сияеше в синьо. Жената стоеше посред зелено поле, а цветовете на фреската наскоро бяха освежени заедно с думите в златисто под нея: