Мерик изви поглед към медната урна до нея, която преливаше от дървени и сребърни монети. Дарения за милостта й. Молитва към Бейл, за да прошепне в ухото на Ноден: Помогни им.
В основата на урната на ярки купчини лежаха венци от миналогодишни листа, градински чай, мента и розмарин — почит към паметта на мъртъвците. Мерик се зачуди дали някой е положил венец за Кълен.
И тогава гърдите му се свиха. Той се обърна и впери поглед във втория стенопис. Лявата ръка на Ноден. Светецът покровител на справедливостта, разплатата, страстта.
Ярост.
Нали така му беше казала жената на площад „Присъда“? Беше го изрекла като сан. Като молитва.
Олисял, белязан и тромав, светецът на разрухата носеше името на истинската си природа. На единственото си призвание. Той раздаваше справедливост на озлочестените и наказание на лукавите и докато Бейл беше красива като самия живот, Ярост беше по-уродлив и от Миногите.
Моравата и черна пигментация на тялото му беше избледняла, за да не бъде възстановена никога, точно като сивия мрачен пейзаж зад гърба му и думите под разкривените му ходила:
— Ето за кого ме взе онази жена — измърмори Мерик на себе си. Това чудовище беше зърнала тя в него.
Принцът се обърна към празната урна на Ярост. Вечно празна, защото никой не желаеше да привлече по невнимание погледа му, за да не осъди светецът и него.
Отвън бурята най-сетне се разрази. Дъждът затропа силно и сепна Мерик. Той хвърли поглед към колоните, като очакваше да види народа да притичва насам на сушина, но само една фигура влезе вътре с широки крачки. От нея по каменните плочи се застича вода.
Кам. Единственият му съюзник.
— Сушено агнешко? — рече тя, щом наближи достатъчно.
Гласът й отекна в гранита. И тя като Мерик беше облечена в светлокафява връхна дреха с качулка върху бежова риза и черни панталони, всичките ръчно тъкани, всичките мръсни.
— Месото се понамокри съвсем малко.
Мерик се насили да я изгледа гневно. Да я скастри:
— Какво съм казвал за краденето?
— Това означава ли — подхвана тя, а на светлината от лампата в черните й очи проблесна дяволитост, — че не го щеш? Нали знаеш, че винаги мога да го запазя за себе си.
Мерик го измъкна със сила от ръцете й. Гладът, беше научил той, всеки път надвива честността.
— Така си и мислех — злорада усмивка разполови лицето й и разтегли белите петна по кафявата й буза. — Даже мъртъвците трябва да ядат.
Цялото тяло на Кам беше осеяно с тези ивици бяла кожа. От дясната страна на врата й те се разпростираха по лявата предмишница, по дясната й длан. Гледа ли ги човек, ще му избодат очите, но иначе не се забелязваха.
Мерик досега не ги беше виждал. Той дори не беше в състояние да си спомни името й — тя беше просто новият наемник. Впрочем той дори не беше разбрал, че тя е момиче. На „Жана“ изглеждаше като всяко друго корабно момче.
Мерик нито веднъж не беше отворил дума за пола й. И след като тя беше решила да го запази в тайна, той продължаваше да я нарича момче. В края на краищата какво значение имаше? Само тя беше останала да го издирва, докато другите от екипажа отишли в селцето Дара на Ноден.
Имах усещането, че не си загинал, обясни тя на Мерик, затова търсих, търсих, докато не те открих.
— Опасно ли е навън, момче? — попита той с пълна с жилаво месо уста. Агнешкото е било опушвано твърде дълго.
— Мхм — изхъмка Кам с пълни бузи. — Но не благодарение на теб, сър. Кралските войски са побеснели. Точно затова — тя отхапа ожесточено, за да подчертае думите си — трябваше да ме оставиш да те придружа.
Мерик изпъшка. След експлозията с Кам водеха този спор поне по веднъж на ден. Всеки път, когато Мерик се бе промъквал в някое селце за провизии или отиваше да хване нещо за вечеря по брега на реката, Кам го бе молила да го придружи. И всеки път Мерик беше отказвал.