Мерик Нихар беше мъртъв.
Имам чувството, че никога вече няма да те видя. Това бяха последните й думи към него. Трижди проклета да е, съвсем не ги бе мислила. Само беше изрекла на глас тревогата в душата си, след като устните им се бяха докоснали. Пророчеството й не трябваше да се сбъдва. Мерик Нихар не можеше да е мъртъв.
Във въздуха се чу щракване. Яката падна от врата на гласовещата и тозчас жената залитна назад. Очите й порозовяха, когато се свърза с гласовещерските нишки. Устните й се раздвижиха.
Робите наблизо закрещяха и затропаха още по-силно.
— Защо бейдидчаните са нападнали Ловац? — викна Сафи на офицера.
Но мъжът или не я чу, или не знаеше, защото сви рамене. В очите му се четеше безпомощност.
— Те ни нападат, за да ни смажат — отговорът проехтя от мъжа с четвъртитата челюст. — Докато ние с вас разговаряме, бейдидчаните и Червените платна вървят през Спорните земи, а Рагнор събира обирджийските си армии в Сирмайските планини. Веднъж Ловац да се наводни и народът да измре, нищо няма да може да ги спре да завладеят Нубревна.
— Откъде знаете? — попита Ванес.
— Чух го от мъжете, които ни плениха.
— Аз също — момчето стисна решетките. — Те ще убият всички, които обичаме, ще разрушат домовете ни. Без да се замислят — и ги разклати, за да подчертае думите си.
В това време те се разтвориха. Достатъчно широко, че да мине през тях.
Той ахна и се отдръпна. Всички очи се стрелнаха към Ванес, даже и Сафиините, но желязовещата не показа нищо, само заповяда властно:
— Предупредете народа си. И спрете Краля на обирджиите.
После се обърна да си върви.
— Стой! — викна Сафи. — Трябва да освободим всички!
Ванес се престори, че не чува. Ревът се удвои.
— Моля те! — Сафи се хвърли подире й. — И двете пиратски клики ще останат за Касапницата на Бейл, императрице! Няма да отплават чак до утре. Може да оставим килиите в погром.
Но Ванес не се спря. Беше стигнала почти до арката. Почти се бе скрила.
— Спомни си твоите Усойници!
Най-сетне императрицата спря. Обърна се с безизразно лице. Цялата желязо. Лявата й ръка се вдигна нагоре, сякаш канеше Сафи на танц. Магията оживя. Стовари се пламенна и жива върху Сафи, а в това време стоте ключалки простенаха и едновременно се отвориха. На вратите, оковите и яките.
Между две вдишвания прославената арена на робите, където воини и вещици се биеха за пари, се превърна в битка на оцеляването.
Касапницата на Бейл беше започнала.
ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ
Здравей, стари приятелю. Здравей, стари приятелю. Мерик се препъваше на този ритъм, докато следваше Вивия все по-нагоре. Тишината се нарушаваше от задъханото им пуфтене и случайното нахлуване на далечните вълни, докато потрепващите зелени гъби осветяваха пътя им.
Здравей, стари приятелю.
Краката на Мерик спряха да се влачат. Варовиковите камъчета изхрущяха под ботушите му. Той разтърси глава и капчиците опръскаха камъка.
Вивия се обърна назад, кичури коса бяха залепнали по челото й.
— Ранен ли си… Мери?
Това бяха първите й думи, откакто го извади от потока.
Той замълча. Нямаше какво да каже.
Здравей, стари приятелю.
Мерик беше видял как нишкобрат му се пръска в Лейна. Беше видял как разложението го изгаря и как Кълен побягна, за да умре сам. Хората не се завръщаха от мъртвите.
Но… ето че реалността бе друга. Гарън Лийри, Серит Линдей…
Мерик се отръска отново. Този път по-силно. Почти обезумяло… крачета! Нечии крачка бягаха по него. Той се хвана за скалпа, за врата. Нещо пълзеше по него. Сенките го завладяваха, мракът, който живееше вътре…
Вивия го плесна по рамото.
Той залитна назад и вдигна юмрук.
— Паяк — изрече тя. — Имаше паяк на рамото.
И посочи косматото създание, което пъплеше бавно нагоре по стената.
Няколко мига Мерик зяпа създанието, а сърцето му се блъскаше в гърлото. Сенки. Мрак. Паяци. Нищо от това не бе действително. Разбира се, че не беше.
Той кимна с усилие на сестра си да продължава. Тя се поколеба, устните й се отвориха, като че се канеше да каже още нещо. Но нямаше какво, затова се покашля и пак се затича.
Тунелът свърши. Вивия се изкатери по една въжена стълба. След това светлината блесна ярко и го принуди да присвие очи срещу квадратния отвор над него. Със слънцето нахлу и свеж въздух, свеж вятър, свежо гориво за яростта и раздразнителността му, които дни наред го подхранваха.