Мерик не им се противи. Остави гнева да се разпростре като гръм преди буря. Мракът живееше в него, но точно сега принцът щеше да се издигне над него.
Ветровете се събраха под него и той се изкачи. Не му трябваше стълбата, нито въжето до нея. Накрая сивата светлина на деня го погали. Излезе от тунела и се оказа обграден от плетове и бръшлян.
Зашумоляха листа, счупиха се клони. Вятърът от собствения му циклон заедно с вятъра от по-мрачен вихър, който се събираше отгоре им. Мерик се издигна по-нависоко, разчисти растенията и накрая се приземи до езерото. То се развълнува от поривите на магията му.
Градината на майка му. Толкова отдавна не бе идвал тук. Беше буренясала, сенките потрепваха, а плачещата върба потапяше отново и отново клоните си в езерото.
— Мери, ранен си — рече Вивия.
Тя стоеше до мраморната пейка, обърнала тяло към портата, докато погледът й се рееше назад. Вятърът фучеше в папура зад нея, но подгизналата й униформа не помръдваше.
Сестра му ли стоеше пред него? Когато Мерик я погледна, видя, че от перченето й не бе останало и помен. Нито от снизходителната й сила и самодоволния й нихарски нрав.
В действителност Мерик видя майка си.
Не в действителност. Илюзия. Точно както се бе случило с Кълен в подземието.
— Коремът ти — додаде Вивия. — И кракът ти.
Мерик сведе очи към дупката в ризата и тази в бричовете му. Отвътре надничаха почернели, кървави следи. Сега си спомни, че в „Пръснатия“ го бяха уцелили със стрели. Допря пръсти в кръвта, но не усети болка. Само набръчканата кожа под тях. Вече хванала коричка.
— Добре съм — рече накрая и ръцете му се отпуснаха. — Но Кам. Трябва…
Не довърши. Не знаеше какво трябва. Беше изоставен на произвола на съдбата. Без цел. Потъваше под вълните.
Най-светите души винаги пропадат най-надълбоко.
Седмици наред беше търсил доказателства, че сестра му го е убила. Седмици наред бе жадувал тези доказателства, за да може веднъж завинаги да докаже, че тя подхожда грешно към управлението, а той не.
Нали това беше истината? Той бе виждал онова, което бе желал да види, макар че в глъбините на съзнанието си бе знаел, че Вивия не е враг. Бе имал нужда от някого, върху когото да хвърли вината за собствените си провали.
Сам си беше враг.
— Твоята приятелка — гласът на Вивия го върна към настоящето. — Аз я пратих в Иглената кула. Може да се върнем там, но трябва да кажа на Кралските сили какво става под земята…
Тя не довърши и челото й ненадейно се набърчи. Изви поглед към портата, към града.
Мерик също го чу. Биеше ветробарабан, а песента му почти се губеше в черната буря на небосвода, където от вихреното й сърце изтрещя светкавица.
Втори барабан заприглася на първия, а после и трети, докато из Ловац загърмяха стотици. По-силно от урагана, по-силно от лудостта.
Нападение над Северното пристанище, гърмеше ритъмът им. Всички войски да се съберат. Нападение над Северното пристанище.
Мерик дори не се замисли. Изду магията си — вятър, който щеше да го отведе бързо и надалеч. Загреба под нозете сестра си и себе си.
После заедно двамата Нихар полетяха към Северното пристанище. Градините се стопиха зад тях и разкриха земята, по която пъплеха хората. Ушците на Ловац гъмжаха от народ, както вълната прорязва пясъка и оставя след себе си стичащи се вадички.
Всички тичаха в същата посока. Далеч от Северното пристанище, далеч от кълбата черен, тежък, неестествен дим. Той се носеше над пристанището и заличаваше детайлите. Облак, който изгаряше всичко.
Но колкото повече се приближаваха с Вивия, толкова по-ясно съзираше Мерик причината за черните пламъци, които бързо се разнасяха и чиято сърцевина беше от чисто, кипящо бяло.
Морски пожар.
Мерик беше слушал разкази как цели флотилии изгарят на пепел върху разпенените вълни. Морският огън изяждаше всичко, а водата само му помагаше да се разпростре. Той беше погълнал собствения му кораб, самия Мерик, а сега горяха още кораби. Доковете и сградите покрай пристанището.
Ако бурята, която се виеше над тях, най-накрая се разразеше, тогава нищо нямаше да попречи на огъня да изпепели града.
Очите на Мерик потекоха, докато се напрягаше да види откъде сред пушека и пустошта нападаха Кралските сили. Той се спусна по-надолу, Вивия се заклати зад него. Още по-надолу, докато зърна блокадата в края на „Ястребов друм“. Камъни и пясък се трупаха все по-нависоко, за да спрат реката. Да заградят улиците.
Стената щеше да задържи морския огън.
Преди Мерик да стигне блокадата, познат шепот премина по врата му. Някой дръпна каишката. Макарата се опъна.