Полетът му се забави. Той хвърли поглед назад. Към окото на бурята. Към пълзящия мрак, който простираше пипалата си надолу към града.
Сенчестият мъж.
— Какво има? — извика Вивия над ветровете на брат си. Изсъхналата й униформа плющеше, а косата й се развяваше на всички посоки. Тя се олюля и се опита да се хване за въздуха.
— Сенчестият — отвърна Мерик, без да крещи, и нямаше нужда.
Вивия вече го беше видяла, беше разбрала. Тя не възрази, когато, докато димът брулеше лицата им, той ги свали ниско и я остави близо до блокадата.
Не възрази и когато Мерик не кацна до нея, а се обърна и яхнал гъст, пламтящ вихър, полетя обратно към покривите.
Заваля.
Вивия се приземи тежко. Ударът премина през петите, глезените, коленете й. Щеше да падне, но войниците я задържаха и й помогнаха да се изправи. После я посочиха на командващия.
Визер Сотар.
Бащата на Стикс се извисяваше над всички останали и крещеше заповедите си на редицата от ветровещерските офицери покрай блокадата.
— Дръжте камъните сухи! Прогонете дима!
Щом зърна Вивия, той хукна към нея. По лицето му се стичаше черен от дима дъжд.
— Докладвайте ми — нареди Вивия, докато войници и цивилни притичваха с каруци с камъни и тухли за дигата.
А също и тела. Някои бяха живи и пищяха, но повечето бяха овъглени до неузнаваемост.
— Гласовещите ни получиха новини от Салдоника, че насам пътувал кораб с бейдидчани и морски огън — извика Сотар. — Ние тутакси спряхме движението по реката, но вече беше късно — той посочи там, където реката се вливаше в Северното пристанище. — Корабът беше пристигнал, а когато се опитахме да се качим, за да го претърсим, се появи маркуч и запръска морски огън.
— Кой кораб? — попита Вивия с още по-силен глас. После покри нос и уста срещу дима. — Как е минал покрай Пазачите?
— Това е един от нашите кораби, Ваше Височество! Двумачтов боен кораб, който има разрешението ви.
Вивия се сви.
— Моето ли? Аз не съм…
О, сега си спомни. Един двумачтов кораб на Лисиците беше изчезнал край брега на Салдоника.
— Сега се изкачва по водния мост! — продължи Сотар. — Боим се, че се е насочил към язовира, но не можахме да го спрем! От всички ветровещи, които изпратихме там, никой не се е завърнал.
Вивия кимна безмълвно. Дъждът, димът, горещината и шумът се бяха превърнали в глух жужащ фон.
Без угризения, опита се да си каже тя. Продължавай напред. Все трябваше да има някакво решение. Някакъв начин да спре кораба, преди да е стигнал язовира. Но ето че…
За част от секундата светът край нея се разми в неясен градски пейзаж, задушен от назъбените черни пламъци. Тя се преви на две. Калдъръмите на „Ястребов друм“ се разлюляха.
Угризенията я мъчеха. С хиляди, а тежестта им я смазваше и Вивия не можеше да продължи. Беше кораб, който не можеше да отплава, защото котвата му, купищата му от котви, го държаха залепен за дъното.
— Ваше Височество! — до нея Сотар говореше нещо.
Опитваше се да я вдигне. Тя не го чу, не даваше пукнат пара. Откакто майка й умря, се стараеше да бъде нещо, каквото не беше. Беше носила маска след маска с надеждата, че рано или късно една от тях ще пусне корени. И ще прогони празнотата в нея.
А съжаленията се трупаха ли, трупаха, растяха. И подхранваха празнотата, додето Вивия вече не можеше да отрича съществуването й.
А сега… Виж какво бе направила само. Пожарът, смъртта бяха нейно дело. Тя беше сложила началото на Лисиците. Тя бе откраднала оръжията, с които флотилията й доби повече дързост.
И тя, Вивия Нихар, беше оставила брат си да умре. Повече не можеше да се надбягва с тази истина. Точно както щеше да загуби надбягването с пламъците.
— Доведете лечител за принцесата! — извика Сотар.
Опита се пак да я вдигне, но Вивия не му позволи. Закотвена. Заседнала. Докато го чу да казва:
— Вече изгубихме принц Мерик! Не можем да изгубим и принцесата. Отведете я оттук.
Принц Мерик. Името се промъкна в съзнанието й, разположи се в сърцето й и накара мускулите й да застинат. Защото принц Мерик не беше загинал и тя не бе изгубила брат си.
Човекът, в чиито вени кипеше истинската нихарска кръв, беше жив и се бореше, защото и той като нея не можеше да стои със скръстени ръце. Това си оставаше истина и поне по тази черта Вивия приличаше на баща си. И на Мерик.
Ето това беше тя. Разполовена точно по средата, тя носеше силата, енергията на баща си. Но също и състраданието на майка си, нейната обич към Нубревна.