Щом проумя това със сърцето си, Вивия разбра. Беше време да се превърне в човека, който отдавна трябваше да бъде.
Тя се изправи, отскубна се от ръцете на Сотар и хукна бясно към блокадата. Вляво имаше дупка в камъните. Щеше да мине през нея. Щеше да стигне пристанището. Щеше да стигне до кораба, преди морският пожар да пламне още по-яростно.
Сотар й извика да спре.
— Огънят ще ви убие!
Естествено, но Вивия знаеше, че на водния мост я чакаше смърт. Черните неестествени пламъци щяха да подпалят кожата й и да горят ненаситни, докато стигнат до костите.
Но Вивия не можеше да остави многобройния народ, своя народ, да умре. Ако бентът се спукаше, целият град щеше да пламне и да изгори. После щеше да бъде потопен.
Тя се гмурна при кея. Спусна се надолу през дима, през пламъците, където морският огън вече не можеше да я нарани.
После заплува колкото можеше по-бързо с магията си нагоре по северния воден мост.
ТРИЙСЕТ И ПЕТ
Никога сърцето на Изьолт не бе било така силно.
Сигурно мъжете наоколо го чуваха. Сигурно виждаха пулсирането му през тялото й, удар след удар, гръмко.
Мъжете бяха дванайсет. Девет от брега, трима от дърветата. Единият беше стъпил с ботуша си само на няколко крачки от нея и звук, подобен на точило върху стомана, стържеше в ушите й. Човекът остреше ножа си.
Тя се бе покрила с косата си и повдигнала яката, за да скрие по-добре светлата си кожа. Но от мухите нямаше спасение. Те лазеха по ушите й, ръцете й. Даже по тила й, навътре под наметалото.
Момичето не помръдваше. През разтворените си устни дишаше колкото може по-незабележимо.
Мъжете мълчаха и чакаха. Накрая и последният дойде при тях. И със затворени очи Изьолт усети жестоките му сиви и огненочервени нишки. Огневещ. Той беше главният тук, защото, щом пристигна, нишките на другите се оцветиха в мъхнатозелено уважение.
Огневещият закрачи през труповете.
— Взеха детето.
— Бейдидчаните ли? — попита мъжът с ботуша наблизо и се отпусна по-тежко.
Костите изхрущяха.
— Кой друг е там? — от огневещия се плъзна топлина, сякаш на всяка дума излизаха огнени пламъци. Нишките му действително проблясваха с оранжеви ластари.
— Мислех си, че Рагнор е казал за детето само на нас — обади се трети мъж със силен акцент.
— Явно е излъгал.
Огневещият се беше приближил. Изьолт усещаше нишките му, дочуваше дъха му, докато онзи душеше около труповете като куче по диря.
Сърцето й се заблъска по-силно. Тя затрепери. Моля те не идвай тук. Моля те не идвай тук.
— Може би бейдидчаните не знаят какво са намерили — каза първият мъж. — Може би са я отвлекли по случайност.
— И поради това са убили седмина от нашите?
Совата, осъзна Изьолт, а веднага след това й хрумна нова мисъл: Едуан е убил седем души.
Огневещият навря носа си по-наблизо. Беше намерил нещо, което му хареса. Нишките му пламнаха от любопитство и желание.
Профуча огън. Пламъкът опари бузата на Изьолт.
Мъжът с ботуша залитна и заруга тихо.
Огневещият се разсмя, а в носа на Изьолт се напъха миризмата на изгорена коса. Мъжът изгаряше труповете.
— Спри — рече онзи с ботуша и нишките му изсветляха в бежова погнуса. — Бейдидчаните ще видят пушека.
— Какво значение има? — сопна му се огневещият.
Но все пак плесна с ръце и огънят угасна. Останаха само миризмата и съскането.
— Ще превземем корабите им. Ще плячкосаме конете им. Цяла Салдоника даже, ако ги нападнем сега. Изведнъж, докато бейдидчаните не са се подготвили.
При тези думи всички нишки в околността посиняха в гладни оттенъци на виолетовото. Те искаха онова, което беше в ръцете на бейдидчаните.
— Ами Рагнор? — попита нов глас. — Ами детето?
— Ще вземем детето и ще го продадем. Щом магията му е толкова ценна, че Рагнор я иска, тогава ще се намерят и други желаещи.
По нишките им отново пробяга съгласие. Мъжът продължи да говори, но Изьолт вече не го слушаше. Не можеше, защото огневещият пристъпваше към нея.
Целият свят се сви до приближаващите му отляво ботуши. Една, две крачки.
И той се намери до нея. Стъпи на ръката й и съзнанието й избухна в бяло. Дробовете й се изопнаха. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да шавне, не можеше да мисли. Мускулите й жадуваха да отвори очи.
Изьолт не видя, но почувства как огневещият коленичи. Коляното му се заби в лакътя й и изкриви ставата под непривичен ъгъл.
Чуваше дишането му. Острото изпускане на дъха му, който миришеше на пушек и смърт. По-близо. Мъжът се наведе по-близо, пръстите му хванаха саламандровото наметало…