Рог раздра въздуха. Дълбоко, грохотно и кръвожадно.
Като една нишките около Изьолт светнаха в тюркоазена изненада. Последва светлокафяв смут. Тъй бързо, че почти се изгуби, след което ги завладя алена ярост.
После гръмна топ. Веднъж. Втори път.
Огневещият пусна наметалото на Изьолт и стана на крака. Изръмжа и пламъците му я облизаха. Но тя пак не мръдна.
Той отиде при другите и заедно мъжете зареваха яростно към небето.
Чак когато си тръгнаха и нишките им се отдалечиха на достатъчно разстояние, тя стана.
Саламандровото наметало беше непокътнато, но бричовете й бяха изгорели под коляното. Ярък, болезнен мехур вече се подаваше от дупката. Но Изьолт беше жива.
Да се благодари на Луната майка, жива беше.
Няколко мига се колеба. Полуизправена, полуприклекнала, докато наблизо почернелият труп още димеше.
Трябваше да се омита. Начаса. Преди битката да е избухнала. Но по кой път да тръгне — това беше въпросът и макар че знаеше какво иска да избере, какво трябва да избере, желанията и нуждите й сега се разминаваха.
Изьолт напипа нишкокамъка. Той беше оставил отпечатък под ключицата й, точно както и сребърният талер до него. Стисна ги, докато кокалчетата й не побеляха. Разумът й на нишковеща й казваше да поеме по единия път. Да хукне презглава и да надбяга онова, което приближаваше. Половинката от сърцето й и свързващите нишки я теглеха на юг, пак по този път.
Но другата половина копнееше да поеме на север. По неразумния път. Където оцеляването беше невъзможно.
В далечината се чуха нови гърмежи от оръдията. По небето се носеше дим. Битката беше започнала и скоро щеше да стигне до мястото, където се намираха Едуан и Совата. Ако Изьолт поемеше на юг, щеше да остави всичко зад гърба си.
И тогава, докато стоеше там в мъчителна нерешителност, тя долови рев на магия. Ураган от мощ и огнени нишки се преплетоха по небето — жар, която можеше да подпали гората.
Тозчас Изьолт разбра какво трябва да направи. Разумът нямаше значение, нито нишковещата практичност, а още по-малко воюващите половини на сърцето й.
Най-важното беше да постъпи правилно.
Тя направи избора си и побягна.
Едуан носеше Совата на гърба си. Момиченцето подскачаше и се тресеше, а страхът му беше очевиден.
Но като своя съименник, Совата беше боец. Тя се държеше здраво и веднъж не се оплака. Кръвта на Едуан, събудена от магията му, му даваше крила, тъй че жив човек не можеше да се мери с бързината му. Нито да го спре.
Или така поне се надяваше той. Никога досега не му се бе налагало да хвърчи така с друг човек на гърба.
Рог раздра въздуха с един-единствен проточен вой. Ау-уууууу!
После в далечината избухна огън — запален с магия ад.
Огневещ. Едуан не знаеше дали е вчерашният, но това нямаше значение. Пламъците и горещата вълна на пожара прииждаха към тях. Той трябваше да ги надбяга.
Тогава в гората се появиха коне с бейдидчани на гърбовете си. Цветните им седла проблясваха ярко на фона на сивата мъгла, която се носеше между дърветата.
Едуан завъртя Совата отпред и я сложи на земята. В гърба му се заби стрела, той залитна напред и коленичи над нея.
Стрелите не я уцелиха и това поне беше едно хубаво нещо.
Той я прегърна, скри я с тялото си, а в това време състави списък на раните. Счупено ребро. Пронизан ляв бял дроб. Пронизано сърце.
Прободеното сърце щеше да бъде проблем и да го забави. Ако кръвта не течеше мощно в жилите му, Едуан нямаше да може да използва пълната си сила. Ще тича бавно, ще му прималява.
Втора стрела го уцели. Право в тила. Кръвта рукна.
Където и да отидеше, вечно, вечно имаше кръв.
Огънят се приближаваше. Димът задращи по гърлото му, раздразни слъзните му канали. Очите му потекоха и дъбовете, конниците и нападащите оттатък войници се извиха и размазаха.
Бягай, момчето ми, бягай!
Реката. Ако успееше да отведе Совата до Амонра, тогава щяха да се спасят от усилващия се пожар.
Той стана и счупи дръжката на стрелата от врата си. Отвсякъде го връхлитаха гласове и кръвомиризми. Бягаха сърни, катерици, къртици.
Едуан безмълвно вдигна Совата на рамо и пак хукна. Един елен тичаше наблизо и кръвовещият се застави да бяга в ритъм с него. Да следва пътя му през дърветата.
Нито веднъж Едуан не провери как е Совата. За тази цел се налагаше да извие врат назад, а за това нямаше време. Не и когато на всяка крачка трябваше да стъпва предпазливо, за да избяга от огъня. Не и когато трябваше да внимава да не я изпусне.