Най-накрая двамата с нея и еленът надбягаха рева на далечните пламъци. На мястото на пожара задрънча оръжие. В носа му пропълзяха кръвомиризми. В Спорните земи отново беше започнала война.
Едуан не намали темпото, а даже затича още по-бързо. Совата се тресеше на гърба му, но и двамата се държаха здраво един за друг.
Отпред дърветата свършиха. Реката се откри, но корабите в нея горяха и оръдията гърмяха.
Еленът стигна края на гората. Изправи се и кръвта ливна.
Сам Едуан едва успя да спре. Да се обърне, преди новите стрели да се посипят върху тях. Две се забиха в лявата му ръка, но той се изви и пусна Совата на земята.
Стрелите я пропуснаха. Тя беше невредима, беше невредима.
Но Едуан имаше прекалено много рани, прекалено много кръв изтичаше от него, дробовете му бяха пълни с прекалено много пушек. А още по-лошото беше, че се намираше на реката и не виждаше как да я прекоси.
Бягай, момчето ми, бягай!
Едуан завлече Совата обратно между дърветата. Твърде грубо, твърде рязко. Тя се препъна и падна.
Уплашените й плачещи очи се вдигнаха към Едуановите. Колко страх имаше в тях, колко объркване и доверие!
Земята потрепери и се раздвижи почти едновременно със запъхтяното дишане на Совата. Неочакван и необикновен, трусът превърна краката на Едуан в прах. Той падна на брега извън дърветата.
Стрелите валяха отгоре му една след друга.
Обърна се към Совата, за да й каже да бяга! Да се скрие! Както му беше казала майка му преди много години. Но той се забави. Един ездач от бейдидчаните я сграбчи. После обърна коня си и препусна обратно сред дима между дърветата.
Едуан се повлече след тях. Земята продължаваше да се тресе и всеки последвал трус забиваше стрелите по-надълбоко в плътта му. Нямаше как да ги махне, защото тялото му щеше да почне да се лекува с пълна пара и тогава щеше да изпадне в несвяст.
Изхълца. От устата му шурна кръв. Пред погледа му се замая, причерня му.
Опита се обезумяло да надуши кръвта на Совата. Или на мъжа, който я отвлече, но беше твърде слаб и не можеше да разхищава магията си.
Той плетеше крака и залиташе между дърветата. Животните продължаваха да тичат, птиците се стрелкаха, а през цялото време пламъците наближаваха. Но Едуан не усещаше горещината. По този път бяха отвели Совата, по него щеше да върви и той.
Докато отпред не изникна фигура.
Отначало Едуан я взе за привидение. Изтощението и погълнатият дим му играеха шеги и той имаше чувството, че между горящите дървета върви през черни сенки.
Тогава от огъня излезе фигурата. Ръцете й бяха вдигнати като на маестро и накъдето насочеше китките си, изригваха нови огньове. Дървета, плетове и даже птици пламваха и умираха.
Едуан трябваше да избегне срещата, но нямаше накъде да бяга. Пожарът вилнееше и той беше в капан.
Огневещият се обърна да подпали една бреза и пламналите му като въглени очи зърнаха Едуан.
Мъжът се усмихна, зъбите му се белнаха в огнения свят и Едуан го позна. Беше същият от по-рано. Огневещият, който се бе опитал да го убие.
Щом мозъкът му схвана това, нова енергия се събуди в мускулите му. Димът го заслепяваше, огънят го изгаряше, но с тази сила можеше да побегне напред. Ако убиеше мъжа, огънят щеше да свърши. Носен от магията си, с три бързи крачки Едуан беше при огневещия. Измъкна меча си.
Онзи отвори уста и избълва огън.
Едуан едва смогна да скочи наляво, а струята премина край него с такъв рев, че погълна всички други шумове. С такава температура, че изпепели сетивата му.
Едуан се завъртя. Мечът му удари огъня, а под краката му пламнаха клади. Искрите и димът го заслепяваха. Бягай, момчето ми, бягай!
Той свърна пак наляво. Още огън. Залитна надясно. Безкрайни пламъци. Обърна се назад, но откри само камъни. Колоните в клисурата. Нямаше спасение.
Обърна се с лице към огневещия, който не сваляше от лицето си онази проклета усмивка. Злорада и ликуваща.
Ето как ще умра. Никога не си бе мислил, че ще е от пламъци. Обезглавяване може би. Старост по-вероятно. Но не и огън, не и след онази смърт, от която се бе спасил като дете.
Светът пред него потрепери и се размаза. Но подготовката му се притече на помощ. Със свободната си ръка провери дали ремъкът е на мястото си. Ножовете чакаха да ги грабне.
Едуан зае бойна поза — макар кръвта да гореше, душата му нямаше да изгори.
Огневещият вдигна ръце за един последен пожар. Въпреки дима Едуан надуши как атаката събира сили в кръвта на мъжа. Мускулите му се изопнаха и той зачака удобния миг за нападение. Трябваше да се хвърли право в пламъците, ако искаше да се докопа до врата му.