— Ако беше дошла — възрази той, — тогава Кралските войски щяха да издирват и теб.
— Ни най-малко, сър — Кам замахна във въздуха с парчето агнешко. — Ако аз бях с теб, щях да остана на пост. И тогава онази джебчийка нямаше да ти задигне това… — момичето извади от палтото си тънка кесия и я размаха под носа на Мерик. — Ти забеляза ли изобщо, че са те обрали, сър?
Принцът изруга тихо. После дръпна кесията си.
— Не съм забелязал, а ти как се сдоби с нея?
— Както с всичко друго.
Момичето размърда пръстите си пред лицето му. Лъскавият, щърбав белег по ръба на лявата й ръка проблесна.
Кам заразказва как се е забавлявала на приключението му от един покрив наблизо, а в това време Мерик се остави на познатия ритъм на разказа й. Недодялано, грубо, непристойно — ето как разказваше тя. Ту провлачваше ефектно думите, ту снишаваше глас до напрегнат, страховит шепот.
През изминалите две седмици момичето все говореше. А Мерик слушаше. И все по-често се улавяше, че не иска да се откъсва от тези мигове, когато се изгубваше в гласа й. Когато яхваше вълната и гребена на историята й и забравяше за кратко, че животът му беше пометен от водите на ада.
— Улиците гъмжат от войници, сър. Но — довърши Кам, като показа една от непринудените си усмивки — с този дъжд мога да те отведа до Стария град, без никой да ни види. Само че първо се наяж.
— Добре, добре — измърмори той.
Макар че би предпочел да хапне на спокойствие — пресвети Ноден, бая време беше минало, — Мерик глътна набързо последното парче от пушеното агнешко. Сетне се изправи и рязко рече:
— Води, момче. Води ме.
Вивия Нихар стоеше пред масивните врати на Залата за битки, а шарките по светлия, небоядисан дъб се смиваха като струпалите се навън облаци. Отвътре се дочуваха загрижени, приглушени гласове.
Никакви угризения, помисли си тя и придърпа ръкавите на военноморския си редингот. Продължавай напред. Приглади блузата си отдолу. Същите думи си казваше всяка сутрин на събуждане. Същите думи трябваше да си повтаря, за да преживее денем и да вземе тежките решения. За да запуши вечно зеещата дупка в гърдите си.
Никакви угризения, продължавай напред… Къде е слугата? Принцесата на Нубревна не биваше сама да си отваря тежките врати. Още по-малко когато всичките тринайсет визера от Върховния съвет чакаха от другата страна и претегляха всяко нейно движение.
По цял ден прислужниците от двореца, градските съветници и подлизурковците от аристокрацията не я оставяха на мира. Но ето че когато действително се нуждаеше от помощ, наблизо нямаше никой.
Стиснала смръщено устни, Вивия присви очи към светлото петно в края на дългия, мрачен коридор. Два силуета се бореха да затворят огромните врати — значи облаците навън скоро щяха да се сгъстят и бурята да връхлети.
О, по дяволите! Беше затънала до гуша в работа, за да чака прислугата и урагана. Както повтаряше кралят, бездействието е най-бързият път към лудостта.
Дъбът изскърца, пантите простенаха, визерите в просторния салон притихнаха. Вивия влезе и тринайсет чифта очи се обърнаха от единствената дълга маса в средата на залата…
Към нея. Зяпнаха я като глупаци, всички до един.
— Какво? — тя пусна вратите, те изпъшкаха и се затвориха. — Нима Ноден е откликнал на молитвите ми и Миногите най-сетне са ви откъснали езиците?
Един от визерите се закашля. Единайсет погледнаха встрани. А последният, онзи, който най-много се опълчваше на Вивия, си загриза нокътя.
Визер Серит Линдей. Вечно безучастен. Вечно отегчен. Вечно трън в петата й.
Пръстите й се свиха, ръцете й пламнаха. Понякога принцесата се чудеше дали това не е прочутият нихарски нрав, който баща й тъй отчаяно се надяваше да е наследила.
Но не, не беше. Пламъкът вече гаснеше, а маската си беше на лицето й. Продължавай напред.
Тя пое към челното място на масата и зачатка нарочно по-силно и по-шумно с токовете си по плочите. Нека да си мислят, че се е овладяла.
През единствения стъклен прозорец в Залата за битки се процеждаше притъмняла слънчева светлина, падаше върху увисналите флагове от отминалите поколения и огряваше натрупаната навсякъде прах.
Едно от дузината стъкла беше счупено и заковано с дъски и за да стигне до челото на масата, Вивия трябваше да прекоси суровата му сянка.
Докато вървеше, шестима от визерите я поздравиха, седем не помръднаха.
Съпротива. Ето, с това се сблъскваше напоследък, а брат й беше най-ожесточен от всички. Беше оспорвал всяка нейна заповед и всеки неин ход.