Но атака така и не последва. Докато Едуан стоеше напрегнал сили, готов, над огъня преминаха сенки. Отначало той ги взе за буреносни облаци, само че колкото повече се взираше, толкова по-ясно виждаше, че те идваха от огневещия.
По тялото му се появиха линии, вади от мрак. Той взе да се гърчи и да пищи. Стисна чернеещите си, изприщени с мехури ръце. Започна да се дере с нокти.
Пръсване, осъзна Едуан и в същия миг огневещият застина. Очите му станаха чисто черни. Огньовете му изгаснаха един по един край него.
Зад огневещия се появи фигура в бяло. Вървеше вдървено, ръцете й бяха протегнати, очите — обърнати навътре в главата. Превръзката против огън на саламандровото наметало скриваше половината й лице. По челото й имаше пепел.
Откъде се беше взела тук нишковещата? Защо? Това Едуан не знаеше, но знаеше, че не може да извърне поглед встрани.
Тя вървеше с равномерни крачки към огневещия. Той приличаше на чудовище, но когато се загърчи и изръмжа на Изьолт, тя не показа страх. Изобщо не реагира.
Свали превръзката на саламандровото наметало, после разтвори широко уста и… разкъса въздуха със зъби. Огневещият се свлече. Мъртъв.
ТРИЙСЕТ И ШЕСТ
На средата на водния мост Вивия полетя към повърхността. Тук морският огън беше спрял. Тук не плаваха кораби, а тя яхна гребена на направената от нея вълна.
Дори през бурните води позна бойния кораб на Лисиците.
Щом си помисли, че на борда му има бейдидски пирати, в гърдите й избухна гняв. Той набъбна и притисна вените, кожата, дробовете й.
Нихарската ярост.
Тя най-сетне я бе завладяла. Най-сетне можеше да се домогне до необуздания гняв от бащиното си родословие, можеше да прегърне обезумялата сила, която поглъщаше страха.
Вивия излетя с огромна сила от водата. Моряците я видяха. Посочиха я, устите им зяпнаха широко, а други се втурнаха да се бранят.
Но бяха твърде бавни, а Вивия прекалено бясна. Тя полетя към основната палуба на кораба. Във въздуха замахна с юмруци, замахна с вълните. Хората изпопадаха по гръб. Един върху друг, в реката, а един се наниза право на сабята, която бе закъснял да извади.
После тя се приземи на палубата, дървото се сцепи под коленете й. С едно замахване на лявата й ръка — и вълната изхвърли още мъже зад борда. Повдигане на дясната — и парченца вода пронизаха телата. Разпориха гърлата.
Ярка, гореща кръв я опръска по кожата.
Но тя не забеляза, вперила поглед в маркуча на кърмата. До днес никога не беше зървала морски огън, но разпозна източника му. Масивна кожена тръба с ширината на дъб помпаше смола изпод палубата. Гърлото й беше направено от оръдие, което се въртеше навсякъде и можеше да се насочва към целта.
Един меч замахна към главата й. Тя залегна. Твърде бавно. Стоманата отсече парченце кожа и плат от лявото й рамо и то закърви. В ръката й се насъбра топлина, далечна и безсмислена. Но Вивия беше при маркуча и моряците не можеха да сторят нищо. Като се напъна, тя го завъртя с лявата си ръка и се прицели в главната палуба. После вдигна тапата…
— Спрете! Спрете!
Една фигура с развята роба закуцука към нея, размахала ръце.
Серит Линдей.
Ръката на Вивия се спря учудено. Тук, в Нубревна, е бил скрит виновникът, тук все някога щяха да я отведат оплетените нишки на шпионите й. Линдей работеше с бейдидчаните, с Деветките и той се бе опитал да убие Мерик.
Вивия не знаеше как и защо, но не можеше да отрече истината пред очите си. Всичко водеше към Серит Линдей.
— Не се приближавай! — заповяда му тя.
Линдей спря. Дрехата му беше разкъсана, лицето му — зацапано с черно. Пепел, предположи Вивия, само че мракът се движеше. Въртеше се в кръг, увиваше се.
— Ако пуснеш морския огън, ще подпалиш гърнетата с барут под палубата — викна Линдей. — Ще загинем и двамата.
Вивия не се стърпя и се разсмя. Глух, дрезгав звук.
— Какво търсиш тук, Серит? Не ти ли стигна, че ни предаде на пуристите?
Лицето му се сгърчи. Мракът запулсира по кожата му. Той запреглъща, сякаш щеше да повърне.
А през цялото време корабът се носеше напред към язовира. Мъгливата долина отдолу, все още зелена и пълна с живот, се плъзгаше край тях.
Накрая Линдей изквича:
— Не съм искал да предавам Нубревна. Рагнор ми обеща трона ви.
Гласът му секна. Той се преви. Закашля.
От устата му потече черен катран. Сенките по кожата му се завъртяха по-бързо. Набъбнаха леко, като на пръснат.
Вивия остави маркуча и се приближи с три крачки към визера, когото ненавиждаше най-много от всички. Моряците се спуснаха като един, но през черния катран Линдей изръмжа: