Выбрать главу

— Останете на място.

— Какво става с теб? Пръсваш ли се?

Още три покашляния и главата на Линдей се вирна нагоре със светнали очи. Когато пак заговори, гласът му беше ласкав. С акцент.

— Мъртвите не могат да се пръсват, принцесо. Защото техните нишки… вече са разкъсани. Аз просто ги улавям, преди да са изсъхнали.

— Коя си ти?

Въпросът беше тъй тих, че се изгуби в бриза над мостовете и далечните гърмежи на бурята и морския огън зад тях.

Но Линдей, или човекът, който го контролираше, успя да я чуе.

— От мен трябва да се боиш, принцесо, защото, щом бентът се пръсне и градът загине, аз ще вляза в него и той ще стане мой. В това число Кладенеца, който семейството ви крие от векове.

При тези думи светът се разтегли и потече мудно и странно. Тозчас хиляди мисли се заблъскаха. Стотици дребни детайли изпъкнаха.

Язовирът изникна с огромната си пукнатина странно притихнал. Странно спокоен. Чайките кръжаха, а един ястреб яхна въздушните течения покрай моста. Бризът погали кожата на Вивия, а моряците вдигнаха глави към небето, сякаш в очакване на нещо.

Или някого.

С тромаво движение, при което сцената се разми като прясна боя под дъжда, Вивия погледна зад себе си. Към Ловац, където черните стълбове дим се издигаха нагоре, но вече отслабваха.

Бурята също си отиваше. Дъждът бе спрял, светкавиците също. Само черните виещи се облаци се издигаха от стените като изсмуквана от рана отрова.

Ловац щеше да преживее деня, но само ако Вивия успееше да запази бента здрав. Само ако успееше да спре кораба. И дори магията на водните мостове да не издържеше, последиците за наводнената долина бяха за предпочитане пред тези за наводнения град.

Тя завъртя главата си наляво. Загледа се в пъстрия килим на фермите далеч долу. Същата гледка е видяла майка й, преди да се откаже завинаги от живота.

Не беше лоша гледка като за последно, реши Вивия.

И с тази мисъл времето полетя напред. Светът оживя и Вивия скочи към гърлото на морския огън. Хвана железния лост и дръпна ръчката на мястото й. От края изскочи лъскава смола. Сетне потече с пълна сила и се разля по дъските, мачтите и платната.

Избухна огън. Черен и бял и плъзна твърде бързо, за да се спасят.

Останалите моряци побягнаха. Не и Линдей. Той остана на мястото си, смолата го обля и тялото му пламна като факла. И не помръдна даже когато се разгоря буйно.

Вивия се обърна към насипа и скочи. Гмурна се под вълните и заплува, тласкана от магията си обратно към Ловац.

Но беше бавна, твърде бавна.

Корабът избухна. Взривната вълна я удари и я изстреля на повърхността. Последва звукът и тя полетя нагоре.

Щом тялото й изхвърча от водния мост и под нея се показа изпъстрената със сенки и огнени пламъци долина, Вивия се усмихна. Дори да умреше, поне водният мост бе издържал.

А също и бентът.

* * *

На Сафи й се щеше да счупи нещо. Имаше нужда да троши, да къса, да удря, да убива.

Може би тогава светът отново щеше да си дойде на мястото.

Невъзможно беше Мерик Нихар да е мъртъв. Истината гърмеше в ритъма на сърцето й. В ритъма на големите й крачки.

Робите търчаха на всички страни покрай нея с отдавна залинелите си крака. Вещерствата им чакаха да се развилнеят. Крещяха, тичаха гладни. От дясната й страна избухнаха огнени пламъци, отляво задуха вятър, камъните под краката й се затресоха. Водовъртеж от цветове и насилие, глад и свобода — истина, истина, истина. Робите бягаха оглушително през еднаквите тунели. Човек не можеше да разбере кой накъде тича.

Нечии пръсти я стиснаха за лакътя. Тя вдигна високо меча си… но беше Лев с огромните си очи и дългите белези.

— Къде е императрицата?

Сафи не знаеше, затова си замълча.

— Трябва да вървим — продължи Лев и я стисна по-силно. — Робите освобождават другите роби и всеки миг тук ще нахлуят стражите.

Добре. Сафи се усмихна. Тя ще срине това място със земята и ще започне с бейдидчаните, които са убили Мерик.

Лампите светнаха ярко. Сгушените в стените камъни за тревога започнаха да мигат, призовавайки стражите.

Усмивката на Сафи се разшири.

— Лев! — Кейдън си проправи път през множеството с карторските моряци зад гърба му. — Няма да можем да излезем оттам, откъдето влязохме. Зандър отиде да потърси друг изход… Къде е императрицата?

Въпросът беше отправен към Сафи, но тя се ухили още по-широко. Зандър, чиято глава се извисяваше над гъмжилото, им помаха да го последват.