Сафи тозчас тръгна, доволна, че може да се движи. Да се бие. С разперени лакти и оголени зъби, тя се заблъска с тялото си в хората.
През цялото време камъните за тревога блестяха ослепително.
Хаосът изплю Сафи пред Зандър, който чакаше до необичайно притихнал, странно пуст тунел. Двама-трима роби хукнаха по него, но повечето видимо го отбягваха.
— Това е пътят към арената! — гръмовитият бас на Зандър се изгуби във врявата. — Но мисля, че има пряк път, който ще ни изведе навън!
— Води ни! — заповяда Кейдън, после се обърна към карторския екипаж и се зае да ги брои, докато притичваха край него.
Сафи последва едрата тъмна фигура на Зандър. Локвите изчезнаха. Странна вибрация се появи в пода.
Отначало тя си помисли, че това е резултат от робите, които бягаха шумно на свобода. Но колкото повече приближаваха разклонението пред тях, толкова по-силно се усещаше тресенето. Чувстваше го от краката чак до белите си дробове при всяко вдишване.
Дори факлите запращяха в поставките си.
— Какво е това? — попита единият от моряците.
— Идва от арената — отвърна друг.
— Ето затова няма да вървим натам — Лев тръгна напред и първа стигна разклонението. После извика на всички: — Стойте тук за малко — и навлезе в левия и по-мрачен тунел.
Секундите затекоха и всички се събраха пред разклонението. Сърцето на Сафи биеше в същия ритъм като вибрациите през камъните — по-бързо и по-бързо, докато се увери, че по черния проход, който Лев беше избрала, имаше нещо нередно.
Тя се обърна към Кейдън:
— Повикай я. Там в дъното има нещо.
— Какво… — подхвана Кейдън.
Нередно, нещо нередно. Сафи изтича напред и направи фуния с ръце:
— Лев! Връщай се!
— Ей сега! — чу се далечният отговор. — Виждам нещо…
Думите й секнаха, погълнати от пронизващ крясък.
В края на тунела блесна оранжева светлина и гласът на Лев се върна при тях по камъните:
— ОГНЕН ЯСТРЕБ! ИМАТ РАЗГОНЕН ОГНЕН ЯСТРЕБ! БЯГАЙТЕ!
— О, по дяволите! — рече Кейдън.
А може би беше някой от екипажа. Или дори самата Сафи. Но тя със сигурност си го мислеше, когато подви опашка и хукна, сякаш демоните от Пустотата я гонеха.
Огнени ястреби. Демони. Кажи-речи едно и също.
Зад гърба й глъчката се усили. Растящ рев като от бясно наближаващ водопад. Само че водопадите не караха земята да трепери, нито превръщаха мрака в ден.
След това я застигна и горещината. Опари я, изгори я с ноктите си по раменете много преди огнената светлина да я настигне.
А когато и това се случи, милички адски двери, Сафи никога не си бе плюла тъй яко на петите. Тя задмина моряците, задмина робите, задмина Кейдън и Зандър и ох, ето я и императрицата, която тъкмо излезе през слънчевия портал.
— БЯГАЙ! — изкрещя Сафи и удари Ванес по ръката.
С цялата си сила я изблъска от вратата, от пътя на огнения ястреб.
Но навън не беше по-добре. Бяха стигнали арената.
Навсякъде по чакълената настилка вилнееше Касапницата на Бейл. Една светкавица проряза въздуха, опърли леко бузата й, а после се удари в щръкналия от земята сталагмит. Един буревещ се биеше срещу землевещ, Отлично.
Сафи се хвърли наляво и едва избегна порой от ледени късове, които набързо се стопиха в стена от пламъци. Всички граници между приятели и врагове, роби и робовладелци, Червени платна и бейдидчани бяха изчезнали. Всички се биеха. Всеки трижди проклет жив човек на арената се бе вкопчил тяло в тяло, меч в меч, магия в магия в някой друг.
О, да не забравяме и огнения ястреб. Той беше стигнал до арената и сега излетя от тунела в ивица бял огън.
Слава богу, мускулите на Сафи бяха по-умни от мозъка й, защото при вида на звяра — огнена линия, дълга колкото един галеон, и с двойно по-широки криле — тя с радост щеше да остане да го зяпа, изпълнена с благоговение.
Краката й обаче копнееха да тичат. Тя се хвърли към сталагмита, но той тутакси се раздроби. Сафи скочи на крака — прикритие, прикритие. Трябваше да намери прикритие. Ястребът кръжеше и кряскаше яростно на яркото синьо небе.
После прибра крилете си и се спусна надолу. Право към нея.
Тя се опита да избяга, да се скрие, да завие остро настрани, но още докато го правеше, разбра с онази основна част от мозъка й, създадена да оцелява, че това не е създание, от което ще избягаш, като свиеш бързо встрани.
Шумът погълна слуха й, яростният ад — очите й. Нямаше накъде да бяга. Не и този път.
Нечие тяло я блъсна отзад. Тя падна на земята и брадичката й се удари силно в чакъла.