— Затвори си очите! — изкрещя Кейдън.
Тя го послуша. Огненият ястреб нападна.
Старият живот се свърши.
Когато беше малка, Хабим й беше разправял, че марсточаните вярвали, че огнените ястреби били духовете на живота. На раждането. Да срещнеш огнен ястреб и да оцелееш значело, че ти се дава втори шанс. Ново начало. Загърбване на миналото.
Сафи повярва, защото в мига между два удара на сърцето й, докато звярът сипеше отгоре й светлина, горещина, крясъци, цялото й същество се концентрира върху мимолетната мисъл. Спомен, подострен като най-финия меч.
Всичко, което обичаш, беше казал чичо й, ще ти бъде отнето, Сафия… и убито. Но скоро ще се научиш. В ярки подробности ще научиш. После беше продължил: Ако поискаш, би могла да огънеш света, да му дадеш нова форма. Имаш нужното обучение, аз се погрижих за това. За беда, изглежда ти липсва желание да действаш.
Е, да върви по дяволите това. На нея не й липсваше желание да действа — тя беше самото действие. От главата до петите.
Започни, довърши.
Сафи беше готова да огъне света. Да го пречупи.
И при тази мисъл започна новият живот.
Огненият ястреб прелетя край тях с писък. Кейдън стана от гърба й. Косата й беше опърлена на половината от дължината й. По краищата на роклята й зееха огромни дупки.
Кейдън й подаде ръка. И както по-рано, от белезите му потече мрак, който нашепваше, че нещо не е в реда на нещата. Зениците му се бяха разширили до краищата на ирисите му.
— Става ли следващия път, когато видиш огнен ястреб, да не стоиш на пътя му — задъхано рече той и думите му се смесиха със сенките.
После се обърна и понечи да се отдалечи замаяно. Но Сафи го сграбчи за примката и го дръпна до лицето си.
— Какво си ти? — изсъска.
Но още докато задаваше въпроса, сенките се отдръпваха. Ирисите му отново се стопиха до кафяво и от езика му повече не излезе подобен на дим мрак.
— Ако се измъкнем живи оттук, ми напомни да ти кажа — отвърна той и пак заприлича на шлифования измамник, когото познаваше. — Но засега, домна, продължаваме напред.
ТРИЙСЕТ И СЕДЕМ
Мерик познаваше бурята. Беше оцелял в такава в Лейна, докато летеше срещу същите силни ветрове в търсене на окото. В търсене на източника й.
Днес, когато намери сърцето на бурята, долетя същият мъж. Но днес Кълен не се бе свлякъл и не умираше, а се носеше изправен, като че стоеше на върха на планина.
Веднъж в детството му една от къщите в Нихарските земи беше пометена от огън. Хората в нея се бяха спасили, но кучето им беше изгоряло. Лъскавият му обгорен труп се запечата завинаги в паметта му сред останките от пожара.
И ето че сега отново беше лице в лице със същото. Останки. Труп. Грозен, но явен, даже докато съзнанието му нашепваше: Спри да виждаш това, което искаш.
Кълен го забеляза. Блесна светкавица и озари зъбатата му усмивка. Устните му се разтегнаха хем по познат, хем по напълно нечовешки начин. Черни ветрове се въртяха на спирала зад него, носеха отломки, есенни листа и мента.
— Няма ли да ми кажеш едно добре дошъл, нишкобрате?
— Ти не си ми нишкобрат — Мерик се учуди колко равно прозвуча гласът му. — Аз видях как той умира.
— Видя как се пръсвам — Кълен вяло разпери ръце и от пръстите му изскочи светкавица. — Но това не е непременно краят.
— Кой си ти?
— Знаеш отговора. Аз съм отмъщението. Аз съм справедливостта. Аз съм Ярост.
При тези думи лед и гняв забиха надълбоко ноктите си в гърдите на Мерик. Но той смътно разбра, че те не бяха негови.
— Аз те помолих да ме убиеш — продължи Кълен.
Приближи се. И сенките, които живееха в плътта му и светваха в очите му при всеки гръм отдолу, ясно се видяха.
— Спомняш ли си, Мерик? В Лейна аз помолих за ветроудар. Слава на Ноден, ти ми отказа, иначе ни един от двама ни нямаше да бъде тук днес. Ти щеше да си мъртъв, аз щях да бъда мъртъв и двамата щяхме да танцуваме валс с Миногите.
Мерик понечи да отговори. Понечи да каже нещо, но думите не идваха. В главата му се въртеше само: Ти щеше да си мъртъв, аз щях да бъда мъртъв.
Кълен се разсмя.
— Но само в смъртта те могат да проумеят живота. И само в живота ще променят света.
Той се почука по главата, а неестествената му усмивка се разшири още повече. Но не стигна до мъртвите, мъртвите му очи.
— Спомените на Ярост винаги са били тук, Мерик. Трябваше само да умра, за да ги отключа. Сега ще те направя крал! — от Кълен лъхна мраз. Сила, молеща да бъде използвана. — Заедно ще завладеем града! Цялата страна!