— Не — Мерик поклати глава.
От бузите му покапаха сълзи. Изчезнаха в бурята.
— Не искам това, Къл! Не искам да бъда крал…
— О, искаш и още как.
Преди Мерик да мигне или да се противопостави, Кълен го беше стиснал за врата. Той изсмука дъха от дробовете му.
— Ако не тръгнеш с мен, нишкобрате, тогава ще те считам за мой враг. И помни, аз стискам нож в ръката си.
— Моля те, Къл — Мерик заудря по ръцете му. — Това не си ти!
— Това съм аз, Мерик. Истинската ми същност най-сетне бе освободена — пръстите му стиснаха по-здраво, забиха се в плътта на Мерик.
— Спри бурята — изхриптя той. — Върви си, Кълен, върви си.
— Не! — засмя се гърлено Кълен и звукът предизвика гръмотевица. Бяха много, много нависоко. — Аз създадох този град и аз ще го унищожа!
— Аз няма да ти позволя — изхриптя Мерик.
Дробовете му пламнаха. Гореше отвътре навън. Кълен заби пръстите си още повече. Черен лед прониза кожата на Мерик. Заваля сняг.
— Мислиш ли, че можеш да ме спреш, Мер? Аз съм вързан за стана, а ти си вързан за мен. Ако изпратиш душата ми отвъд последния риф, твоята ще ме последва. Нишкобратя до края.
След тези думи той пусна Мерик. Въздухът нахлу в дробовете му, а ветровете се мушнаха под краката му. Задържаха го на високото. Ветровете на Кълен, но и неговата сила се виеше сред тях. Сякаш двамата контролираха магията, сякаш вещерството, яростта беше дълга река помежду им. Кладенец, от който и двамата черпеха.
И в този миг Мерик проумя.
Той беше мъртвец. Като Гарън. Като Линдей. И точно като Кълен, който се рееше пред него. Светецът на разрухата, по-гротесков от Миногите. Кълен беше Ярост до мозъка на костите си.
— Виждам, че разбираш — и макар че думите му се изгубиха в бурята, Мерик почувства как отекнаха в душата му. — Експлозията на „Жана“ те уби, но ние сме свързани като нишкобратя. Същата нишкомагия, която ме поддържа жив, се прехвърли върху теб. Ако един от нас умре, другият също умира. И тъй, какъв избор ти остава, освен да минеш на моя страна?
Зад Кълен блесна светлина. Тъй ярка, че очите на Мерик се затвориха. Ръцете му се вдигнаха. Последва гръм, който разтърси земята. Когато отново отвори очи, Кълен се взираше надолу.
През облаците и хаоса Мерик също видя кораба с морския огън, който беше избухнал.
Кълен изви глава към Мерик. Очите му бяха чисто черни. Нямаше светкавици сега. Само лед, вятър и ярост.
— Сестра ти си мисли, че е спечелила, но аз сам ще счупя бента. Рано или късно този град ще се върне в ръцете на законния си владетел.
Мерик вече не го слушаше. През насълзените си очи и бурята той видя скачащите в долината фигури — цветни петънца в свят от дим и черни пламъци.
Някой се опита да придърпа водата към себе си. Да се изтегли обратно на водния мост. Вивия. Но тя падна и на Мерик му останаха две възможности.
Да спаси града.
Или да спаси сестра си.
Отговорът беше очевиден. Един в името на многото — цял живот се бе водил от това убеждение: пожертва себе си, отказа се от Сафи и накрая изгуби Кълен заради по-голямото добро, както вярваше.
Но друго бе излязло накрая.
Винаги друго излизаше накрая. Мерик винаги оставаше с празни ръце, а мракът копаеше все по-надълбоко. Скоро в него нямаше да остане нищо, нищо за даване.
Но сега му просветна. Какво знаеше той за този град? Какво знаеше за визерите и флота? Беше се опитал, Ноден му е свидетел, че беше се опитал да бъде човекът, от когото се нуждаеше народът му, но неизменно получаваше в отплата пепел и прах.
Вивия обаче… сестрата, която Мерик никога не бе разбирал и бе забравил как да обича, човекът от рода Нихар, който можеше да изведе нацията им до сигурност и благоденствие, която гледаше тъй презрително империите, както гледаше вълните…
Вивия трябваше да стане кралица. Тя беше родена, беше подготвена за това.
— Ела — нареди Кълен и привлече вниманието му. По свързващите ги нишки затрептяха ветрове и мраз. — Време е да напомня на хората, че виждам всичко.
Нуждата да се подчини изкристализира в костите на Мерик. Нуждата да използва циклона на Кълен, да се подчини на безкрайната мощ. Да руши, да врещи, да къса и да громи.
Но Мерик устоя. Този път се сви навътре в себе си. Докато откри нихарския нрав. Подпалките на нихарската ярост. Това беше неговата магия — немощна и незначителна, но изцяло негова. Тя трябваше да му стигне.
Иначе Мерик никога нямаше да улови сестра си преди гладните Миноги.
С тази мисъл той обърна гръб на Кълен, използвайки своята магия, своята собствена воля.