Изобщо не беше нишковеща.
Докато чакаше, си спомни тазсутрешната песничка. Мъртвата трева огън я разбужда, сухата земя дъждът я напоява. Онзи момент сред руините му се струваше преди цял един живот. Но не беше. Изьолт беше все същата жена, която се бе била с него. Която се бе надбягвала с него.
И която се бе върнала да го спаси.
Заваля и дъждът угаси огньовете на огневещия. Оръдията продължаваха да гърмят, а изстрелите от револверите да пукат. През ситния дъждец долитаха откъслечни гласове, което показваше, че битката е стигнала клисурата.
Изьолт посегна към Едуан. По бузите й се стичаше пепел, черни дъждовни реки и за част от секундата тя му се видя гнила като мъжа, когото току-що бе убила.
После илюзията се разпадна. Пръстите й го хванаха за рамото и тя безмълвно го обърна настрани. Не нежно, а умело. Стисна забитата в дробовете и сърцето му стрела.
Едуан знаеше какво се кани да направи Изьолт, знаеше също, че трябва да я спре. Начаса. Преди да й задлъжнее още с живота си.
Но не го стори. Остави я да се подпре с крак на колоната. Остави я да измъкне желязото от сърцето му.
Заля го болка, тежка като душния дъжд. Той се отпусна на камъка. Гърдите му се повдигаха, преглъщаха жадно. Кръвта шуртеше.
— Заловили са Совата — рече тя.
Едуан кимна и челото му се отърка в скалата.
— Тя не е обикновено дете — настоя Изьолт. — И бейдидчаните, и Червените платна я искат.
Той пак кимна. И сам се беше досетил, макар че му трябваше време да разбере какво означава всичко това.
— Те идват насам заради нея, Едуан.
Гласът й сега бе по-суров. По-силен от ситния дъждец.
Едуан отвори очи. Черни капки прорязваха линии през древните бразди по колоната.
Още две стрели бяха измъкнати от плътта му. Едната от бедрото, другата от рамото му. Тозчас погледът му се избистри.
Още две стрели излязоха и гръбнакът му се изпъна в пълния си ръст. Още три — и магията му се усили.
— Хора — рече той и се обърна към Изьолт. — Стотици хора идват от тази посока.
Този път тя кимна, без да се учудва.
— Това са Червените платна от реката. Те искат да си върнат Совата и затова я търсят.
В този миг мисълта го удари право в гърдите. Изьолт беше тук. Беше изоставила издирването на веровещицата и стоеше тук, сред димящите въглени в полето. Преди да успее да заговори, преди да успее да я попита откъде е научила за Червените платна, нечовешки вик раздра въздуха. По-силен от отслабващия дъжд, по-оглушителен от гърмежите на топовете.
Планинският прилеп се беше завърнал и се спускаше право към тях.
Едуан едва успя да дръпне Изьолт настрани — и ноктите му се удариха в камъните.
Мерик не можа да хване Вивия.
Циклонът на Кълен го блъскаше от всички страни, докато той се мъчеше да прати ветрове, които да уловят сестра му. Докато се мъчеше сам да се откопчи.
Но Кълен сякаш надушваше какъв ще бъде следващият му ход. Сякаш усещаше дребното, жалко сърчице на истинската сила на Мерик.
Двамата с Кълен бяха свързани. Душите, магията им, а това означаваше… Никаква магия. Мерик не можеше да използва ветровещерството си тук. Гърдите го заболяха, тялото му се отпусна, но той освободи вятъра. Освободи магията си. Освободи яростта.
После започна да пада право към сърцето на бурята. Свободно падане към водния мост. Усети как писъкът на Кълен гърми в черепа му. Магията го прониза през корема, през крайниците. Използвай ме, използвай ме, използвай ме.
Но Мерик устоя. Продължи да пада, останал без същност, единствено черният морски огън летеше с бясна скорост към него. Подмина водния мост. Горещината го погълна. Сенките се разбесняха. Но отдолу, отдолу го чакаше зелената долина.
През замъглените си от сълзите и вятъра очи Мерик зърна сестра си. С разперени крака и ръце, водата се извиваше до нея в широки мрежи, които непрестанно се разбиваха, докато тя падаше. Не бяха достатъчно силни, за да я спасят от удара, но забавиха падането й. Точно колкото Мерик да я настигне.
Той прилепи ръце до тялото си, изпъна пръстите на краката си.
Водата опръска лицето му — капки, върху които Вивия беше изгубила контрол. По-бързо и по-бързо. Нямаше магия, която да го тласка напред, само силата на Ноден. Силата на падането. Движи се като вятъра, движи се като потока.
Мерик я застигна. Водата го удари и го проряза на хиляди места. Ръцете му я обгърнаха и той я стисна силно. Завъртяха се. Кръг след кръг, без да виждат. Без да чуват. Само водата, вятърът и чувството за мълниеносно приближаващата смърт.