Но сега, сега Мерик можеше да полети. Сега можеше да използва силата, която го свързваше с Кълен.
Под телата им се надигна вятър, завъртя ги в нова спирала. В яростен изблик, на който Кълен не можа да устои, Мерик повика още ветрове. Още и още. Толкова въздух, че да ги задържи. Да превие тревата. В огромен кръг, над който Мерик и Вивия постепенно спряха.
Щом се приземиха, нозете им се подкосиха. Ръцете на Мерик потънаха в мократа трева и почва. Какъв ярък, жив мирис след целия пушек и бурята.
— Мери — рече Вивия.
Рамото й кървеше.
— Ръката ти — отвърна той.
Повдигна се разтреперан. Винаги ли е имало толкова много трева? Тя вече се бе изправила, сякаш ветровете на Мерик никога не я бяха прегъвали.
— Добре съм — Вивия стана на крака. — Не я чувствам. Мери, трябва да ти кажа…
Силен гръм прокънтя през долината. Сякаш планината се бе срутила. Сякаш самата земя се бе разцепила на две.
Бентът се пропука.
Сафи срещу Кахена.
Боят беше на палубата на катера, а екипажът гледаше от дока. Без оръжия, без обувки, без друг човек на борда. Само двете жени и кръжащите над главите им чайки.
Останалият свят изчезна. Изчезна далечният рев от арената. Изчезна даже и скърцането на корабните дъски. Светът се стопи, както я бе учил Хабим преди почти десет години. Погледът й се рееше на нивото на гърдите на Кахена, за да може да обхваща с него цялото й тяло. Всяко негово потрепване, всяко движение. Сетне тя заби здраво нозе в грубото дърво, за да почувства поклащането на кораба.
Кахена беше по-ниската, но Сафи не беше глупачка и знаеше, че това е в неин ущърб. Кахена беше опитен, уверен боец. Личеше си по подскоците на краката й и по вдигнатите ръце с отпуснати юмруци.
Личеше си и по подутите й, бъхтени години наред уши, след което винаги се бе изправяла.
Но най-страшното беше, че е бодра. Тя не бе тичала цяла сутрин от пожарите, бейдидчаните или полудялата арена. Най-голямото предизвикателство пред Сафи щеше да бъде да остане нащрек. Съсредоточена…
Ненадейно я връхлетя юмрук. Сафи изруга. Кахена вече нападаше. Още един замах, и още един. Сафи едва успя да го блокира навреме. Не й остана избор и трябваше да отскочи назад.
Мястото й отесня твърде скоро. Перилата се приближиха застрашително — трябваше да нападне, иначе щеше да бъде притисната в ъгъла. Ритна леко, колкото да свали ръцете на Кахена. Успя и юмруците й нанесоха двоен удар.
Едната група кокалчета удари Кахена в носа. Другата се заби в гърдите й — не за болка, а за сила. Заради спечеленото разстояние, когато Кахена залитна назад.
Но адмиралът се усмихваше с пожълтелите си зъби и макар че очите й се насълзиха, Сафи не й беше счупила носа.
Кахена подсмръкна.
— Знаеш ли, момиче, аз не ти знам името.
Тя тропна с левия крак, погледна Сафи в очите, сетне светкавично й се нахвърли. Изпънатата й ръка я удари през гърлото. Последва широк удар в носа на Сафи и Кахена успя да го счупи. Един последен ритник я блъсна назад и тя размаха ръце да не падне.
От ноздрите й шурна кръв. В очите й бликнаха сълзи. Поне болката идваше някъде отдалеч. Беше свикнала да я удрят, това не я забави.
Но ето че пак беше в отстъпление. Кахена отново говореше. Умишлено я разсейваше.
— Какво щастие — удар, париране, ритник в ребрата, — че и ти като мен обичаш басовете, момиче.
Още кръв. Още болка. Нея слушай, нея слушай.
— Но знаеш ли какво обичам още повече от тях? — Кахена залегна, после отскочи назад, преди кракът на Сафи да я ритне в коляното.
Сафи продължи да напада. Рязък удар с крак, нокти по лицето, завъртане и юмрук. Колкото повече настъпваше, толкова повече Кахена не успяваше да отбие ударите й. Докато скоро Сафи нанасяше удар след удар и беше съвсем близо да я изрита с коляно в корема. Лакът в брадичката…
Кахена я хвърли назад.
В един миг Сафи виждаше палубата, платната, небето. В следващия целият свят се бе превърнал в небе.
Главата й се спука. Видя звезди посред бял ден. В ребрата й изригна болка. Кахена я риташе. Веднъж, два пъти.
Сафи се сви, посегна да сграбчи крак, нещо, все едно какво. И докопа панталоните й. Това стигаше. Тя дръпна пирата надолу.
Или опита. Но Кахена използва инерцията, за да вдигне Сафи на крака право в чакащия я юмрук.
Счупеният й нос този път изхрущя. Причерня й пред очите. Тя залитна назад и за втори път черепът й се удари в палубата. Но тя не усети нищо.
Примигване. Падаше. Примигване. Беше на земята. Примигване. Кахена я беше прекрачила. Примигване. Примигване. Предмишницата й се притисна в гърлото й. Но без сила. Допираше се леко, докато с другата си ръка жената се подпираше до главата на Сафи.