— Не ми отговори, момиче. Затова повтарям: знаеш ли какво обичам повече от басовете?
Черният й пръстен проблясваше на светлината на слънцето в очите на Сафи.
— Какво? — едва успя да каже тя.
Кръв, кръв. Накъдето й да погледнеше, всичко беше обагрено в кръв. Всеки дъх също.
— Обичам добрата сделка.
Сафи нямаше отговор на това. И какъв смисъл да остроумничи, когато вече беше изгубила. Ако Кахена искаше да я разсейва с думи, така да бъде.
Само че когато Кахена изрече: „Кажи ми името си“, на Сафи й хрумна, че това беше техника не за разсейване, а за забавяне. Най-важните думи, вечно й натякваше Матю, са неизказаните.
— Ти… искаш да изгубиш — Сафи я погледна в очите. И двете използваха момента да си поемат дъх. — Защо?
Очите на Кахена се присвиха. Не, те се сбръчкаха. Тя се усмихваше широко.
— Защото корабът не ми трябва. Но услуга от бъдещата императрица на Картора е друга работа. Представи си какво бих могла да направя с това, Сафия фон Хастрел.
Страх, мрачен и сковаващ, изпълни дробовете на Сафи. Естествено, че Кахена е научила името й. Това не беше точно тайна, а и Кахена явно не разбираше, че Сафи е веровещица. Този факт все още не й беше известен.
— Ето сделката, момиче — Кахена едва-едва се отпусна и мракът леко замая Сафи. — Ще те оставя да спечелиш тази битка и с екипажа ми ще си заминем. В замяна ти ще ми бъдеш задължена. Някой ден ще си събера борчовете — думите на Кахена бяха заредени с истина. — Имаме ли сделка?
Сафи се загърчи. Изви се на една страна. Изопна тяло. Но нямаше въздух, а и никога не си бе правила труда да научи граплинга. Небето, лицето на Кахена, корабът ту се появяваха, ту чезнеха. И на Сафи не й остана избор. Трябваше да приеме.
Но със задавен глас изрече:
— При две… условия.
Това не се чу— не й достигаше въздух! — но Кахена разбра и я отпусна толкова, че Сафи да може да изцвърчи:
— Няма да убивам никого заради теб и аз… няма да ти дам живота си.
Усмивката на Кахена се разля.
— Тогава имаме сделка.
Докато изричаше думите, по кожата на Сафи изсъска магия. В ъгълчетата на очите й проблесна светлина.
В нефритения пръстен на Кахена бръмчеше магия.
— А сега ме преметни, момиче, и започни да ме налагаш, докато те замоля за…
Този път Сафи я отблъсна с бедрата си. Някъде отдалече чу радостните викове от дока. Ад-бардовете. Карторският екипаж.
Неистина, неистина, неистина. Гърбът на Кахена се удари в палубата и Сафи се покатери отгоре й. Неистина, неистина. Нови възгласи, още кръв и още зло, което задращи по магията й. Нейните собствени лъжи. Лъжите, които щяха да им помогнат да избягат на свобода.
— Спри — изохка Кахена. — Спри! — очите й потъваха назад в черепа. — Достатъчно, момиче, достатъчно!
Сафи спря. После слезе от по-силната, по-дребната, по-мъдра жена.
— Корабът сега е наш — задъхано извика тя, за да я чуе екипажът. — Вземи хората си и си вървете.
Неистина, неистина, неистина.
Кахена въздъхна и се отпусна на палубата в престорена загуба. Лицето й беше станало на пихтия. Но това беше лъжа, пълна лъжа.
— Отивам си. Корабът пак е твой.
И с това се свърши дуелът, сделката беше окончателна.
Сафи не остана да гледа оттеглянето на адмирала. Не видя и кога екипажът от карторци, ад-бардовете и спорещата Ванес се качиха на борда. Тя завлече потрошеното си тяло на кърмата и погледна към мрачния залив. Растящата война зад нея ехтеше из Салдоника.
Но докато очите й стояха вперени в лекото полюшване на салдонишките вълни и кръвта от носа, бузите и устата й капеше ли, капеше, мислите й бяха отправени другаде.
В дланта й лежеше нишкокамъкът й и примигваше, грееше, което показваше, че Изьолт пак е в опасност. А Сафи не можеше да стори абсолютно нищо, освен да стои тук и да се моли на боговете.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТ
Планински прилеп. Същият от по-рано. Защо изобщо се учудваше, че го вижда? Тези твари се хранеха с леш, а тук вилнееше битка.
Времето сякаш спря, докато Изьолт лежеше до Едуан и разглеждаше чудовището. Черната му козина потрепери. Прилепът се отръскваше от дъжда.
Сетне се нахвърли върху главата й с оголени зъби и разтворена паст.
Инстинктът й взе връх. Тя се превъртя настрани и измъкна сабята си. Силна. Чувстваше се по-силна от всякога. И не можеше да спре да се чуди бегло между запъхтените си вдишвания дали беше заради…