Заради огневещия.
Скоростта й все така не можеше да се мери с Едуановата. Мечът му вече косеше безмилостно козината на прилепа и с дъжда се разхвърчаха мъхести кафяви снопове. Сребърните му нишки грейнаха по-ярко. Изьолт нямаше да може да ги пръсне, но й се повдигаше от това, че отчаяно й се искаше да може.
Но сега не беше време за вина. Нито за погнуса. Нито за угризения. Тя трябваше да използва новата си сила, за да се спасят с Едуан.
Като по команда Едуан нападна ниско, но прилепът се завъртя в мъгла от кряскащи гористи сенки. Едуан се насочи право към зъбите му.
Изьолт се спусна напред с боен крясък, който изригна от гърлото й:
— Ела! Ела насам!
Това спечели на Едуан половин секунда, но тя му беше достатъчна. Той се хвърли към най-близката колона и с три крачки се изкачи по нея.
После се приготви да прониже звяра откъм гърба. Планинският прилеп стоеше с разперени крила за равновесие и нямаше да смогне да се извърне навреме.
Мечът на Едуан се повдигна, готов да вложи цялата сила и магия в удара…
Тогава Изьолт видя как сребърните нишки затрептяха с нов цвят, за който не знаеше, че е възможен. Но ето че сред сребърния се вплиташе и усукваше залезно розово.
Свързващите нишки.
Мечът на Едуан срещна плът и козина. Заостреният край на ухото — парче месо, голямо колкото Изьолтината глава — падна на подгизналата от дъжда земя.
Планинският прилеп изрева и дъхът му я събори със силата си. После обърна огромното си змийско тяло и разпери крила. Земята затрепери под всяка негова крачка.
Още четири измъчени стъпки и прилепът отлетя.
Залезните нишки лумнаха по-ярко и поведоха погледа й към водопада. Към шепа слаби, далечни, ужасени и скъсани нишки. Познати нишки.
Совата. Планинският прилеп беше свързан със Совата.
Едуан се приближи уморено към нея. Мечът и тялото му бяха оплискани в кръв. Бузите му бяха алени, а очите му кървясали.
— Водопада — задъхано рече Изьолт. — Совата е на водопада. А прилепът… е свързан с нея.
Едуан примигна объркано. Въздъхна разтреперано. После разбра.
— Ето защо пиратите са я отвлекли. Дете, което може да контролира… планински прилеп.
Той изтри лицето в рамото си, после подаде ръка на Изьолт.
Тя я стисна здраво и пръстите й се сплетоха с неговите. Побягнаха заедно.
Очертанията на света се размиха до набраздени камъни и пара от дъжда. Изьолт виждаше само сипеите под краката си и колоните пред тях. Бялото й наметало се развяваше, а Едуан я пронизваше силно.
Точно като писъците на планинския прилеп. Нападенията му се подновиха. Сребърните нишки, покрити с розови, се носеха все по-наблизо. И по-наблизо. Но сега Изьолт знаеше, че атаките му са безцелни. Прилепът нападаше безпричинно, защото Совата беше заловена безпричинно.
Поне това помогна на Изьолт да види накъде ще се спусне прилепът следващия път.
— Наляво! — извика тя и като един двамата с Едуан се хвърлиха зад тънка като дърво каменна колона.
Сребърни нишки. Крясъци на обречен. Планинският прилеп се блъсна в колоната.
Колоната падна.
Едуан я поведе напред. Но този път тъкмо като заби здраво пръсти в ръката й, тя осъзна, че планинският прилеп остава назад. И вместо да се издигне нависоко за нова ожесточена атака, той се рееше в небето.
Совата. Бяха близо до нея.
— Реката! — изкрещя Изьолт и тозчас Едуан смени посоката.
Те изскочиха иззад колоните и Амонра ги посрещна. Белите й бързеи бяха почервенели, а по течението се носеха трупове.
Тук се водеше битка. Стрели валяха, гърнета с барут се взривяваха, а мечове звънтяха безконечно. Цареше хаос и на вражеските страни им беше все едно кого убиват. Яростни, кръвожадни нишки изпълниха погледа й. Почвата се бе просмукала от кръв.
Веднъж Хабим й бе казал: Войната е безчувствена. Тя винаги бе смятала, че това е метафора. Но сега разбра, че Хабим е имал предвид точно това. Войната беше безчувствена и заля като вълна сетивата й. Даже вещерството й. Премаза всяка частица от съществото й. Унищожи я. Натроши я на парчета.
Совата чакаше в основата на водопада. Уплашените й разтреперани нишки светеха през мъглата покрай реката.
Силно изплющяване разтърси въздуха. В миг небето почерня и от скалата заваля дъжд от стрели. Едуан сви надясно и издърпа Изьолт зад камъните. Точно навреме, защото стрелите уцелиха мишената си. Войници и коне, Червени платна и бейдидчани се строполиха като житни класове под косата.