Но нишковещата и Едуан не можеха да спрат и се затичаха напред през ситния дъждец. Нападнаха ги с мечове, но с Едуан до себе си, Изьолт ги избягваше с лекота. Двамата се огъваха, хвърляха се напред, залягаха, превъртаха се. Подвижна смесица от стъпки, изградени върху кръв и нишки.
Вече бяха почти при водопада. Почти при Совата.
Мъглата се вдигна, прогонена от крилете на планинския прилеп. Той се приближи с разперени нокти и зинала паст.
Мъглата се разчисти напълно и се показа Совата, вардена от десет мъже. Останалите й пазачи бяха размазани по скалите трупове или се носеха по течението. Такъв беше методът на планинския прилеп. Дори в този миг ноктите му се впиха в един мятащ се бейдидчанин. После звярът се издигна във въздуха, клъвна мъжа веднъж и го пусна в реката.
Следващото му спускане прогони мъглата и за част от секундата Изьолт видя всичко, което трябваше: девет войници, скоро щяха да останат осем, скриваха Совата, която се бе свила до скалата с чувал на главата.
Отдясно изскочи мъж от Червените платна. Едуан го вкамени с един удар. Не го уби, но войникът остана зад тях, застинал на място като статуя.
Мъглата ги обгърна. Планинският прилеп се спусна ниско — беше време за последния ход.
— Вземи Совата! — изрева Изьолт на Едуан и в този миг се откъсна от ръката му.
Обърна се с лице към останалите войници. Те си имаха достатъчно неприятности с планинския прилеп и все още не я бяха забелязали.
Със силно сумтене тя се нахвърли върху най-близкия мъж, чийто поглед бе вперен в небето. В грозното същество, което се приближаваше.
Извъртайки се, тя нанесе удар. Коляното на мъжа се подкоси и той падна. Камъните тук бяха хлъзгави, а Амонра гърмеше наблизо — враг, срещу който никой не би могъл да се изправи.
Ето защо тя изрита с всичка сила войника по врата. Той падна в реката. Поредната жертва на Амонра. Останаха седем мъже, но сега земята започна да се тресе. Не, не земята, а камъните. Пригладеният чакъл на брега. Той се разлюля като вълните в морето и всичко това се ръководеше от почти невидими тъмнозелени нишки.
Очите на Изьолт ги проследиха в мъглата… до Совата. Това бяха нейните нишки. Нейната магия. Нямаше време да се обмисля какво значи това, нито да се опитва да я спре. Още един мъж я забеляза. Сабята му се издигна.
Изьолт се присви ниско. Въздухът над нея изсвистя. Твърде близо, острието премина твърде близо и мъжът беше твърде наблизо. Изьолт имаше нужда от пространство.
Но и сребърните нишки щяха да свършат работа. Тя залегна на камъчетата и планинският прилеп уби още трима вместо нея.
Останаха четирима мъже.
В този миг Едуан свали чувала от главата на Совата. Нишките й се стрелнаха като копия, избухнаха с такава сила, каквато Изьолт не беше виждала преди.
Земята потрепери. Планинският прилеп нададе писък, нишките на землевещерската сила покриха всичко.
Краката на Изьолт се разклатиха. Тя падна върху хлъзгавите камъни, изпусна меча си и се опита да се задържи. Амонра течеше наблизо. Изьолт политна натам. Тогава водата се стовари отгоре й, остави я без въздух, прогони мислите й.
В продължение на три дълги, гръмовни удара на сърцето й окървавените води се пенеха край нея. Тя не можеше да помръдне. Някаква сила я повлече към дъното.
След това земята под нея забумтя. Заскриптя, заклати се и я повдигна, както майка носи на ръце рожбата си. Изведе я от реката чак на брега, където я положи в ръцете на Едуан.
Той я пусна на крака и изкрещя нещо. Бягай, досети се Изьолт. По-бързо, предположи тя, макар че не го слушаше. Вниманието й беше впримчено от съсухрящите се нишки на землевещата, която беше сторила това, което трябваше.
Изьолт се напъна да види Совата, която се катереше тежко по скалата, докато през цялото време планинският прилеп кръжеше и махаше с крила. Пазител, който държеше войниците на разстояние. И който прогонваше стрелите, щом наближаха.
Що за загадка? Дете, което движи земята. Дете, което може да контролира планински прилеп. Но Изьолт не можеше да отрече видяното.
След миг настигнаха Совата и без да продума и дума, Едуан я качи на гърба си. Тя се вкопчи с ръчички във врата му и нишките й се разгоряха ярко в същия топъл залез. После тримата продължиха заедно да се изкачват по хлъзгавата от дъжда скала, докато легендарното създание, създанието от бойните полета, разчистваше пътя им напред.
Мерик и Вивия стояха на водния мост. Мерик от едната му страна, Вивия от другата.
Разпенилите се бели води прииждаха мълниеносно към тях. Високи колкото язовирната стена. Високи колкото града. Потопът щеше да ги връхлети всеки миг. Топли, слаби ветрове, но пък само негови, се насъбраха край Мерик. Вивия също призова приливите си.