Двамата се спогледаха. Двама Нихар. Две магии. Брат и сестра, които никога не се бяха опознали, никога дори не се бяха опитали.
Потопът ги застигна.
Те разпериха ръце. Вятър, вълни, сила. Стена от магия, която да пресрещне бялата пяна. Мерик се подхлъзна назад по мокрите камъни, докато ветровете му вееха бурно напред. От гърлото му се изтръгна писък. Ченето му увисна и нови ветрове, нова сила изригнаха от него.
Още и още. Недокосван кладенец дълбоко в душата му. Свързан не с Кълен, а със собствената му нихарска кръв. Със сестра му, която се бореше рамо до рамо с него срещу наводнението.
Без гняв, без омраза, без любов, без минало. Единствено настоящето. Единствено водата, която се забави, която връхлетя, която се разпръска.
И спря.
Мерик повдигна единия си крак. Прекрачи напред, забута и забута вятъра, забута потока.
След втората стъпка последва трета. Единият крак пред другия, над зелената долина, под тук-там прояснилото се синьо небе.
По моста вървеше и Вивия. В крачка с Мерик. Едно. Две. Напъни се. Бутай. Три. Четири. Продължавай.
Мъчително, сантиметър по сантиметър потопът се отдръпваше. Напъвай се. Бутай. Продължавай.
Изведнъж по водния мост изгърмя лед и изхруска над реката. Нагоре по приливната вълна от язовира и за кратък миг разсея Мерик. За кратък миг потопът тръгна напред и спечели няколко сантиметра.
Стикс, осъзна той. Тя се затича към тях по леда, който беше направила. После застана до Вивия и като зае нихарската поза, се залови да им помага.
Водата отстъпи назад.
Напъвай. Бутай. Продължавай.
Пристигнаха още хора, още вещери. Вятър и Прилив. Камък и Растения. Цивилни и войници, всеки буташе напред под все същия нихарски такт.
Назад, назад, те печелеха терен, печелеха бързина и скоро всички вървяха изправени. После се затичаха.
После спряха съвсем, защото бяха стигнали до счупената язовирна стена. Водата се прибра в стария си дом, а ледът, корените и камъните бавно се издигнаха. Ред по ред стената беше вдигната от стотици вещери. Стотици нубревненци.
Докато за Мерик не остана работа. Той се обърна и пак срещна очите на Вивия. Тя кимна веднъж и на устните й се появи нещо подобно на усмивка.
Мерик кимна в отговор и нахлупи разкъсаната си, подгизнала качулка. Обърна се и тръгна обратно към Ловац. Сестра му беше овладяла битката, вещиците и новия бент, който растеше пред очите им.
Тя не се нуждаеше от непохватни опити за помощ. Още по-малко от един мъртвец.
И тъй, Мерик скочи от водния мост и полетя към Иглената кула.
Едуан вървеше вече часове наред със Совата на гръб, нишковещата беше на пет крачки зад него, а планинският прилеп неуморно кръстосваше небето.
Едва-що бяха напуснали територията на Спорните земи. И макар че Едуан беше се запътил на север, откъдето първоначално бяха дошли с Изьолт, той не смееше да спре.
Още по-малко пък да остави Совата да върви сама. Раменете му отдавна се бяха сковали в притъпяваща ума агония, отвъд болката, но момиченцето спеше кротко. Ако се събудеше, ако той я пуснеше на земята… Твърде бавно, тя щеше да върви твърде бавно.
Едва когато най-сетне слънцето тръгна към залез и иглолистните гори на западна Нубревна протегнаха над пътеката им дългите си мрачни сенки, чак тогава Едуан си позволи да спрат.
Бяха стигнали едно накъдрено, ясно и чисто езеро между дърветата. От другия му край стърчеше забравена, наполовина потопена стена.
— Сами сме — изрече с дрезгав от дима глас нишковещата. — Трябва да спрем.
От часове насам това бяха първите думи, които някой изричаше, и на Едуан те се сториха безсмислени.
Тогава проумя, че тя говореше далмотски, а не номатски — навярно за да не може да ги разбере Совата.
— Не съм доловила човек наблизо, откакто слънцето започна да залязва — тя посочи неопределено към хоризонта. — Пък и… съм жадна.
Това беше. Краят на аргументите й.
Устните на Едуан понечиха да възразят, но Совата се размърда в ръцете му. Прозина се.
И тъй, с изнурени жили, той я спусна на земята. А тя скочи на крака и се протегна, като че ли беше най-обикновено дете, което се събужда от най-обикновен сън.
Четири вълнисти порива на въздуха набраздиха водата, палтото на Едуан се развя и той го свали от разранените си рамене. Тогава се появи планинският прилеп, кацна на потопената стена, където дългата му опашка се плъзна между очуканите краища. Туфестият й връх потъна под водата.