Совата не показа никакъв интерес към огромния звяр, който захвана да се мие като котка най-напред от окървавеното си дясно ухо. Момиченцето вървеше вглъбено в себе си към опасалите ръба на езерото камъни. Когато стигна водата, неуверено взе да пие от шепите си, имитирайки Изьолт.
— Сестриче? — каза й Изьолт. — Как ти е истинското име?
Совата не й обърна внимание и Изьолт хвърли безпомощен поглед на Едуан.
Той сви рамене. Совата не беше първото дете, което онемяваше във войната. Но нишковещата не се отказа и в думите й се долови напрежение:
— Можеш ли да говориш, сестриче? М-можеш ли да ни кажеш името на племето ти? Нещичко?
Совата продължи да лочи вода, сякаш Изьолт я нямаше.
Накрая с тежка въздишка тя се отказа. Изправи се и скочи по камъните. Дори на фона на здрача се виждаше колко е мърлява. Краищата на черната й коса бяха опърлени от пламъците.
Това не беше нишковещата, която бе сгащила Едуан при мечешкия капан. Нито нишковещата, която се бе била с него същата сутрин. Това беше променена жена.
Едуан знаеше, защото и той беше минал по същия път. Точно като него, скоро и тя щеше да научи, че няма как да надбяга сътворените от нея самата демони.
От този ден нататък тя щеше да свива и разгъва пръстите си точно както правеше в момента. Щеше да върти китките си и да пука врат. Щеше да изтяга долната си челюст и да се чуди кой ще е следващият, умрял в ръцете й. Кой нямаше да се измъкне от лапите й.
След тази вечер вечно ще я гони гладът да надбяга кошмарите. Ще тича, ще се бие и пак ще убие, за да се увери, че духовете са истински.
А те са.
Едуан се запита дали не трябва да се чувства гузен. Все пак тя беше пръснала огневещия, за да спаси него. Но той не усещаше страх в гърдите, нито вина. По един или друг начин тя сама щеше да открие истинската си природа.
— Твоята приятелка отново е на път — каза той, щом Изьолт застана на пост до него. От ръцете й покапа вода по камъните. — Мисля, че по море. Ако беше продължила, нямаше да стигнеш при нея навреме.
Изьолт не помръдна. Но се взря настойчиво в очите му, в които, той знаеше, се въртеше кръв. Трябваше да използва цялата си сила, малкото останало от нея, за да стигне миризмата на веровещицата.
— Семейството на Совата сигурно е загинало — каза тя накрая, все така вперила очи в Едуан.
— Сигурно — съгласи се той.
— Къде ще я отведеш в такъв случай? Надали много семейства ще приемат планински прилеп сред членовете си — говореше без интонация, както винаги, но човек не можеше да пропусне лекия хумор под думите й.
Едуан й отвърна в тон:
— Или пък кръвовещ.
Устните й се повдигнаха нагоре. После тутакси се изравниха.
— Или пък становеща.
Думата се стовари като чук помежду им.
Едуан не й възрази. Тя беше такава, каквато е, а човек, който се бореше срещу природата си, беше обречен на мъка. Понякога и на смърт.
Ето защо й каза:
— В Карауенския манастир винаги приемат всички.
— Даже и планински прилепи? — отново онзи мимолетен намек за усмивка.
— Да, стига да служат на Каар Ауен.
Изьолт застина и Едуан се зачуди дали не избърза. Не стига че беше трудно да се взреш в Пустотата, ами какво да прави човек, ако Пустотата също го погледне?
Точно както ставаше в момента. Това полюшване в позата й. Това трескаво стрелване на езика по устните й. Ако тя наистина беше становеща, тогава беше свързана с Пустотата. А ако наистина беше пустовеща, то може би беше Каар Ауен. Тя прозря всичко.
Едуан също.
— Карауенският манастир.
Думите се отрониха от устата й като молитва. После тя примигна и рече:
— Ти нали вече не си монах.
— Ето защо — той протегна раменете си — няма да остана. Ще оставя Совата, ще оставя прилепа, ще оставя и теб. После ще замина за Лейна да си прибера парите. — И може би да заловя принц Леополд.
Изьолт кимна, сякаш планът я устройваше. По някаква причина жестът й го обезпокои. Спокойното й съгласие сви дробовете му.
Каквото и да беше това чувство, то мигом отмина, а Совата нагази по-навътре в сенчестото езеро. Планинският прилеп удари с опашка по стената, както изглеждаше — с неодобрение. А може би беше развеселен. Невъзможно беше да отгатне човек.
Изьолт се отдалечи от Едуан и извика на Совата да внимава.
А той както винаги остана като наблюдател на ръба на сцената, докато светът се разгръщаше пред него под свечеряващото се небе.
ЧЕТИРИЙСЕТ
Била съм тук и преди, помисли си Сафи, докато оглеждаше белите следи, оставяни от карторския кораб. Мочурливото крайбрежие на Салдоника отдавна беше потънало в далечината и сега залезът бе запалил огън върху вълните. Върху замазания, опръскан със сол изглед от прозореца.