Ванес застана между прозореца и Сафи. Лицето й беше спокойно, лъжливо спокойно. Макар че нямаше и помен от по-раншното й прилошаване от кръвта, а катерът ги водеше право към Марсток, истината беше, че императрицата никога не сваляше гарда си. Никога.
— Кога ще свършиш, ад-барде? — попита го тя.
— Още няколко минути.
— Тогава ще говоря пред теб.
— Добре — Кейдън продължи да работи, без да бърза, без да се мае, с обичайната си предпазлива съсредоточеност и обичайните, постоянни приливи болка.
— На сутринта ще стигнем марстошките брегове, Сафи. В знак на благодарност за всичко, което направи, откакто потеглихме от Нубревна, искам да ти дам избор.
— Може да останеш на грижите на ад-бардовете и да се завърнеш в родната си земя, а може да дойдеш с мен в Азмир. Щом ми помогнеш да прочистя двора си, ще бъдеш свободна да си тръгнеш. А аз… — тук тя замълча и за кратък миг хладната й маска трепна. През нея проби лъч искрена надежда. — Аз ще ти дам достатъчно пари да отпътуваш, накъдето пожелаеш. Да започнеш нов живот.
Предложението се спусна на талази в каютата, като издут чаршаф над матрак, преди да докосне леглото.
— … избор — повтори Сафи и забеляза как внимателните движения на Кейдън този път се забавиха.
С лявата си ръка Сафи стисна нишкокамъка. Разкървавените й, потрошени кокалчета докоснаха леко стоманената верига, която Ванес й бе сложила преди седемнайсет дни.
Колко много неща се бяха случили оттогава. С Ванес. С ад-бардовете. Никой от тях вече не й беше враг.
Истина, истина. Гърлото й я стегна при тази мисъл и по разкъсаната й плът пробягаха хладни тръпки. Ако отиде в Картора, ще изгуби свободата си, а Изьолт никога нямаше да я намери, никога нямаше да я види отново. Сафи ще стане невеста на императора, негова веровещица, заключена в студения замък, от който никога нямаше да избяга.
Но в Марсток… В Азмир… Там имаше шанс. Веднъж да изкорени корупцията в двора, щеше да си тръгне. На всичкото отгоре щеше да си тръгне с пари и двете с Изьолт най-накрая, най-накрая, щяха да започнат наново живота си някъде.
Ами ад-бардовете, с тях какво ще стане? Завръщането им в Картора без Сафи си беше смъртна присъда, Кейдън сам й каза току-що. А Сафи не им беше спасила окаяните кожи, за да ги убие сега Хенрик.
Вече беше изгубила Мерик Нихар. Ако зависеше от нея, повече хора нямаше да губи.
— Ще дойда с тебе в Азмир — Сафи се опита да напомпа думите си с авторитет, — а ад-бардовете ще дойдат с мен. Ще бъдат личната ми стража.
Думите отекнаха в малката каюта. Ванес изглеждаше озадачена, а Кейдън спря да шие и погледна Сафи с ококорени очи. На устните му играеше нещо подобно на смръщване.
Тишината се проточи няколко секунди. Докато накрая Ванес подсмъркна.
— Приемам условията ти, Сафи. И… — тя склони глава, а на лицето й се появи истинско, непресторено спокойствие. — Благодаря ти, че не ме изостави.
Императрицата на Марсток излезе така, както беше влязла. Едва когато вратата щракна, а корабът се залюля наляво и надясно четири пъти, чак тогава Кейдън проговори.
По някаква причина бузите на Сафи поаленяха.
— Защо ни взимаш с теб? — едва чуто попита той. — Знаеш, че накрая ще трябва да те отведем в Картора.
— Знам — Сафи повдигна лявото си рамо и се опита да изглежда нехайно, а пръстите й най-накрая пуснаха нишкокамъка. — Но нали знаеш старата поговорка: Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност…
— Разбирам — той изсумтя. Иглата се повдигна. Медта проблесна. — Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност, но още по-добре, ако враговете са ни под око.
— Не — Сафи се изопна и зачака захапката на иглата. — Само тази част за приятелите, ад-барде. Не сме врагове. Вече не.
Тя се усмихна, макар и напрегнато, и той й се усмихна в отговор. После я промуши с иглата. Веднъж, два пъти. Последни болезнени убождания и раната й беше закърпена.
Изьолт изчака слънцето да залезе и звездите да изгреят, преди да направи хода си.
Бяха намерили една полянка нагоре по хълма и до поточе, което ромолеше надолу към езерцето. Според Едуан и Изьолт мястото беше ужасно незащитено и той бе казал това на Совата, когато тя ги доведе тук. Дърветата стенеха твърде шумно, течащата рекичка нямаше да спре и бълха.
Но момиченцето беше седнало тук твърдоглаво, с кръстосани крака. Пак тук планинският прилеп се бе приземил тежко, а после беше завлякъл масивното си тяло зад Совата. Сребърните му нишки бяха угаснали, сякаш сънливостта беше приглушила ожесточеността му, и скоро той захърка.