Невероятно, помисли си Изьолт, тъкмо такава приказка й се щеше да разкаже на Сафи, щом отново се срещнеха. Само дето прилепът вонеше, а по гъстата му козина бръмчаха мухи и това съсипваше част от обаянието.
Совата обаче нито забелязваше смрадта, нито се интересуваше от нея и щом чудовището се сви на топка върху каменистия бряг, тя се гушна в него и заспа.
И най-накрая, най-накрая Изьолт можа да си отдъхне на спокойствие.
— Къде отиваш? — попита Едуан, когато мина край него на път за езерцето.
— Наблизо — тя посочи неопределено с глава. — Искам да… пийна вода от езерото. Скоро ще се върна.
Той се намръщи и макар че не каза нищо, ясно си пролича, че не одобрява. Изьолт се изчерви. Бяха стигнали толкова надалеч в странното си партньорство, че вече си държаха сметка един на друг какво правят.
Нишковещата стигна езерцето странно запъхтяна. Поне нямаше да има кой да я обезпокои. Никой нямаше да я чуе как се приближава дебнешком до ръба му и кляка над водата.
Отражението й се проточи по повърхността. Заигра едва забележимо по краищата, сякаш се чудеше кое ли е.
Откъсни, откъсни, извий и откъсни.
Изьолт отмести поглед и пръстите й се повдигнаха към нишкокамъка.
Тя свали кожената връв и погледна рубина, който лежеше върху сребърния талер в дланта й.
— Сафи — прошепна тя. Другата й ръка захлупи камъка. — Сафи — повтори и насочи магията си навън, търсейки нишки.
Сафи беше някъде по море, а камъкът беше свързан с нея. Ако Есме можеше да ходи в съня си и ако…
Тъй де, ако Изьолт наистина беше като Есме, тогава тя също щеше да може да ходи насън.
Но нищо не се случи. Нищо, нищо, трижди проклето нищо.
— Невестулките да те припикаят — прошепна тя и топли сълзи опариха очите й. Тя подсмъркна и стисна по-здраво камъка. — Къде си, мътните те взели, Сафи?
Не ти прилича да ругаеш, Из. За тази работа се иска страст.
— Сафи? — Изьолт тупна по дупе. Един камък я убоде по хълбока. — Ти ли си?
Че кой друг ще бъде? Това е моят сън.
Беше се получило. Изьолт не можеше да повярва, но ето че стана.
— Това не е сън, Саф. Аз наистина съм тук. И разговарям с теб.
Естествено че е сън. Би трябвало да знам, след като аз съм тази, която спи.
— Саф, това е нишко…
Изьолт се поколеба и в гърдите й се образува ледена паяжина. Защото това не беше нишкомагия, нали така? Това беше магията на Есме, а Есме не беше нишковеща.
Каквото и да бе това вещерство, каквото и да можеше да прави, едва ли беше изцяло зло, щом можеше да поговори със Сафи.
Изьолт преглътна.
— Това е магия — каза тя накрая. — И повярвай ми, истина е.
Възцари се мълчание. После замаяни розови нишки и топлина изпълниха съзнанието на Изьолт. Лъч от слънчевата светлина на Сафи прогони хладината.
Богиньо, това чувство й бе липсвало.
И, богиньо, нейната нишкосестра й бе липсвала.
Да ме припикаят невестулките! Гласът на Сафи в съня звучеше задъхано и приповдигнато. Ние наистина разговаряме, Из! Можеш ли, мътните го взели, да повярваш?
Изьолт не се сдържа и се разсмя.
Сафи също и залезните цветове обагриха свързващите ги нишки. Нишките на приятелството.
Преди Изьолт да се наслади на приказния цвят, нечия фигура привлече окото й. Някой вървеше между боровете.
Без нишки. Сърцето й подскочи. Беше Едуан, разбира се, че беше той, но защо му е било да идва насам?
Изьолт заговори бързо:
— Къде си, Сафи? Добре ли си?
Пътувам на кораб за Азмир. И да, добре съм. Ще пристигнем в столицата утре. Ти къде си?
— Идвам к-към теб.
Езикът на Изьолт надебеля. Толкова много неща искаше да каже. А всеки миг трябваше да свърши. Едуан беше стигнал до потопената стена. Още малко и щеше да я чува какво казва.
— Ще ми трябва време, за да стигна в Азмир, Саф, но бързам колкото мога. Сега трябва да прекъсвам.
Чакай! Стой! Моля те, Из!
— Не мога — процеди тя.
Само ми кажи ти добре ли си? И не ме лъжи, Из. Аз ще разбера.
Без да иска, Изьолт се усмихна и заекването й изчезна:
— Добре съм, Сафи. Скоро пак ще поговорим. Обещавам.
После пусна рубина.
След секунда нишките на Сафи изчезнаха. Сърцето на Изьолт остана ледено и тя надяна кожената връв отново на врата си.
Едуан стъпи на брега. Прекоси мълчаливо камъните и за нейно учудване, Изьолт усети, че раздразнението й се стопи.
Естествено, че пак ще може да ходи в съня. Времето й със Сафи не беше свършило. Това бе само началото.