Едуан спря до нея и също огледа отражението си. Без да сяда, разбира се. Изьолт се съмняваше, че той изобщо някога сядаше. Или се отпускаше. Или правеше нещо, което нормалните хора правят.
Но май и тя не беше напълно нормална. Становеща…
Не, няма да мисли за това.
Тя потопи ръцете си във водата. Ледената й хватка прогони мислите й. Продължи да ги пъха навътре, докато водата покри лактите й. Горните й мускули…
— Светулки.
— Какво? — Изьолт ги издърпа шумно. Ръцете й настръхнаха от студа.
— Там — Едуан посочи отсрещния бряг. — Светулки. Чувал съм, че носят късмет в Марсток. А децата си пожелавали нещо.
Имаше нещо ведро в гласа му, като че ли…
— Шега ли си правиш? — Изьолт стана.
По камъка се посипаха водни капчици.
— Не.
Тя не му повярва. Сви носле в усмивка и премести погледа си към блещукащите светлинки между боровете. Въздухът, небето, водата, всичко напомняше за срещата им отпреди две вечери.
И в същото време беше различно. Тогава с кръвовещия бяха врагове и само парите ги свързваха. Тази вечер бяха съюзници и ги свързваше… Изьолт не знаеше какво точно. Совата със сигурност, а може би и планинският прилеп.
Тя си пое дъх и се удиви как дробовете й се изпълниха. После затвори очи. Искаше да си пожелае нещо, но имаше толкова много възможности. Искаше Сафи да бъде до нея. А също и Матю, и Хабим. И макар че не разбираше съвсем защо, това важеше и за майка й.
Но най-много от всичко си мечтаеше за отговори. За магията. За Каар Ауен.
Бих искала да разбера каква съм.
Очите й се отвориха. Едуан продължаваше да наблюдава светулките.
— Пожела ли си нещо? — попита тя и за нейна изненада той кимна отсечено с глава. — Какво?
Той раздвижи ръце. После сви рамене.
— Ако се сбъдне, тогава може би някой ден ще ти кажа.
Завъртя се и тръгна през брега, а при дърветата се спря и й извика:
— Внимавай, когато се върнеш, защото прилепът си е опънал опашката на твоя камък.
Изьолт гледа след него, докато той се превърна в поредната тъмна ивица сред боровете.
После осъзна, че се усмихва, но и сама не знаеше дали заради Едуан, намисленото желание, или Сафи.
След като седна на един камък, Изьолт си свали ботушите и потопи пръстите си в езерото. Студът я ободри. Даде й сили, тъй че щом стисна нишкокамъка и пак зашепна на Сафи, връзката мигновено се установи.
Нощта се изниза. Прекрасна във всичките си измерения, а Изьолт и Сафи се кикотеха, слушаха и разказваха преживелиците, които бяха събирали през последните две седмици.
През цялото време боровете се полюшваха, езерото се къдреше на вълнички, а светулките танцуваха.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ЕДНО
Залата за битки. Вивия отново стоеше с лице срещу дъбовите врати, но сега прислужниците тозчас скочиха да й отворят.
Този път Вивия буташе баща си в количката.
Най-напред придойде миризмата на розмарин, примесен с мента. После морето от ирисовосини рокли с над трийсет плуващи над тях лица. Визерите и техните семейства се извърнаха като един при отварянето на вратите. Разговорите стихнаха и през тях премина вълна, когато всички се надигнаха и се поклониха.
Дамските ботуши на Вивия зачаткаха, а роклята й зашумоля в обратния ритъм на скърцащите колела на бащината й инвалидна количка.
— Ваше Величество, Ваше Височество — изрече най-голямата дъщеря на визер Илтар и направи реверанс, а Вивия не можа да сдържи усмивката си.
За първи път в историята други жени влизаха с нея в Залата за битки. След днешния ден, след празника, Вивия смяташе да превърне това в традиция.
Щом стигна до челното място на масата, тя коленичи, за да заключи количката на баща си.
Това трябваше да бъде ден на скръб, но никой на масата не носеше тъга на челото си. И как биха могли да тъгуват, когато градът беше оцелял в морския пожар и бурята? Когато, напук на всички капризи на съдбата, те бяха излезли по-силни от битката?
Сега хората в Ловац знаеха за подземния град и инженери и вещери вече обхождаха улиците, за да се уверят, че става за живеене. Вече беше пристигнал и първият кораб с храни от фермите Хастрел в Картора, а с Марстошката империя се подготвяше нов договор, защото, след като Ванес очевидно беше оживяла, тя имаше нови идеи за преговорите.
Вивия не можеше да сдържа радостта си днес, защото знаеше нещо, което тези хора не знаеха. Докато градът вярваше, че Ярост й бе помогнал на водния мост, тя знаеше, че това е бил Мерик.
Мерик беше жив.
Но бе напуснал града. Той и двете му приятелки, момичето Кам и още една току-що пристигнала, на име Райбър, бяха тръгнали на север, към Сирмайските планини.