— Райбър казва, че там има лек за моето… състояние — той беше посочил потопеното в сенките на качулката му лице. — А и тук няма нужда от мен. Ти държиш здраво кормилото.
Вивия не беше съгласна, но не възрази. Мерик я бе открил в главното помещение в Иглената кула, където още стотици гласове се бореха за терен в главата й. Където тя не разполагаше нито с времето, нито с мястото да му даде подходящ отговор.
Пък и ако той действително искаше да напусне града, тя нямаше право да го спира. Затова беше кимнала:
— Моля те, дръж ме в течение, когато можеш, Мери. Кралските гласовещи работят денонощно.
— Ще се опитам — беше единственият му отговор.
После си бе нахлупил ниско новата качулка, защото Вивия беше настояла да се облече добре за пътуването, и завинаги беше си тръгнал от Иглената кула.
Той нямаше да се опита да се свърже с нея. Беше го разбрала още в Иглената кула, разбираше го и сега, докато подръпваше грапавата вълнена яка на роклята си.
Тя стана и се покашля. Семействата на визерите си мислеха, че баща й ще говори, след като вече беше достатъчно добре, за да се завърне. И всички го гледаха в очакване. Но Серафин беше подканил Вивия „да бъде кралицата, от която хората се нуждаеха, и не след дълго ще последва и истинската корона.“
Тя пак се покашля. Всички погледи се обърнаха към нея. Най-накрая без съпротива.
— При все че сме се събрали да си спомним брат ми — рече тя със същия гръмък глас, с който хиляди пъти беше чувала баща си да говори, — има много други хора, които също трябва да почетем. Стотици нубревненци загинаха в нападението отпреди три дни. Войници, семейства и… и един от нас. Член на този съвет.
Хората в залата смениха позите си. Всички сведоха погледи в земята. Никой не знаеше истината за Серит Линдей и Вивия щеше да я запази за себе си.
Поне докато не откриеше кой точно го контролираше и как.
Тя продължи, като извиси още по-силно глас:
— С всяко листо, което днес ще хвърлите от водния мост, си спомнете хората, които се биха за нас. Които умряха за нас. Мислете също и за онези, които ще продължат тази битка и може също да умрат.
— Войната едва сега започва. Много скоро победата ни ще се превърне в спомен, но нека никога не забравяме преминалите последния риф на Ноден заради нас. И нека никога не забравяме… — Тя навлажни устни. Изпъна се в цял ръст. — Нека никога не забравяме брат ми, принц на Нубревна и флотски адмирал, Мерик Нихар. И да не виждаме понявга сполуката, когато губим…
— … Дарява ни със сила нашата закрилница — залата се разтресе от гласовете, издигнали се като един. — И от бедата винаги ще ни избави.
Имаше си предимства в това да си мъртвец.
На Мерик Нихар, принц на Нубревна и бивш адмирал в Нубревненския флот, му се щеше отдавна да бе мислил за живота.
Може би тогава в този момент нямаше да го изпълва толкова голямо съжаление. Може би щеше да си спомня много повече скъпи неща за Кълен и Сафи, дори за Вивия. Толкова много, колкото бяха падащите листа от водните мостове.
Мерик, Кам и Райбър се бяха изкачили на хълма близо до язовира. Планът им беше да тръгнат на север покрай реката до Сирмайските планини, но докато вървяха, беше започнало погребението.
Момичетата поискаха да гледат и колкото и да беше противно, на Мерик също му се бе приискало.
Листата падаха с различна скорост, оранжеви и ярки, зелени и живи. Някои се понасяха по въздушните течения, подскачаха нагоре, а други попадаха на попътна струя и се спускаха на земята. Някои горяха и димът като опашка ги следваше. Други просто светеха — незапалени, но все така ослепителни на залязващото слънце.
— Красиво е — каза Кам с лявата ръка на сърцето си, застанала до Мерик.
Лечителите й бяха казали да стои в това положение и поне веднъж тя се подчиняваше.
Не, не, не „тя“, напомни си той. Кам живееше като момче и макар че Мерик още не беше свикнал да мисли за нея като за „него“, чакаха ги седмици път. Предостатъчно време, за да тренира наново ума си.
— Красиво е — съгласи се Райбър от другата й страна и отмести една плитка, която й влизаше в очите. За разлика от Кам, тя беше запазила плитките си на корабно момче и макар че ги беше вързала назад, едната все се измъкваше.
— Видях достатъчно — отговори накрая Мерик и се обърна.
Стигаше му толкова мрачност за един ден. Той нахлупи колкото може по-ниско качулката си. Твърде много хора се мотаеха наоколо. Фермери от долината и войници, които не бяха на пост на наблюдателниците при язовира. Белезите му вече зарастваха, косата му пак никнеше, а истинското му лице се подаваше през черните мрежести сенки и Мерик не можеше да рискува да го видят.