Ветровещ

Светът трябваше да си мисли, че е мъртъв. Не само защото така щеше на спокойствие да преследва Кълен, но защото светът не се нуждаеше от него. Нито пък Вивия, и Мерик знаеше, че без него животът й ще бъде по-лек.

Един заради многото.

Когато двете с Райбър го застигнаха на брега на Тимец, където изровената от копитата пътека се врязваше между дърветата, тогава Кам започна да си тананика позната мелодия.

Тозчас Мерик се наежи и забърза напред. Брезите, яворите и боровете протягаха клоните си към небето.

— Не тази песен, моля те.

— Защо? — попита Райбър. Тя удължи крачките си, за да го настигне. Ботушите й се поклащаха в улеите по пътя. — Песничката има хубав край.

После, преди Мерик да може да я спре, тя запя.

С остър нюх слепецът брат Дарет
надуши, че опасност грози ги напред.
Ина кралицата рече: „Мене, мене изяж
аз по-голям съм от брата ми Филип.

И зейна широката й паст, а Филип
се върна бързешком при Дарет.
И перка до перка избягаха двамата братя
далеч от кралицата Рак.

Брат Филип Глупеца рече на брат Дарет Слепеца,
щом от мрачната пещера се спасиха:
„Прощавай, изоставих те, братко, назад,
но ти беше смел, приятелю мой“.

„Мили Дарет, прости ми — рече Филип Глупеца, —
не ти, а аз бях слепецът.
Захвърлям богатства, корона и злато,
щом ти ще си вечно до мен“.

— Видя ли? Краят е щастлив.

Тя се усмихна и от ръкава й се изсулиха две карти със златни гърбове. Тя ги подхвърли към Мерик и Деветте хрътки и Глупака се показаха и запърхаха на бриза, не съвсем естествено.

Мерик спря. Торбата му падна тежко на земята. После се преви и застана на четири крака.

Сърцето бумтеше в дробовете му. Калта и сипеят се размиха пред очите му до червени и сиви ивици, които затрептяха с все по-забързания му пулс в забързаните му ветрове.

„Мили Дарет, прости ми — рече Филип Глупеца, —
не ти, а аз бях слепецът“.

Мерик беше глупецът през цялото време. Сега всичко му просветна. Беше желал нещо нереално, нещо, което не можеше никога да има, и то по грешните причини.

Като виждаше само онова, което бе желал да види.

Но и неговата история, като тази на двамата братя, имаше щастлив край. Все още беше тук, нали? И Кълен също, и може би, може би и за двамата имаше надежда да бъдат спасени.

Райбър знаела как да го изцели, така му беше казала. Как да спре странното полупръсване. А отговорът ги чакал в Сирмайските планини и тъй като Мерик нямаше какво да губи, а можеше само да спечели, като й се довери, той си бе стегнал багажа и бе тръгнал на път.

Кам, естествено, отказа да остане в Ловац.

Когато Мерик си спомни упорито стиснатите зъби и свитите й устни, раменете му се отпуснаха. Дъхът му се успокои.

Той се изправи, заслушан в мрака наоколо. Щурците, совите, козодоите изпълваха въздуха с песните си. Звуците, с които бяха отраснали с Кълен и които някой ден пак щяха да слушат.

— Сър? — измърмори Кам и се приближи.

Очите й… не, очите му светеха с тревога, хем позната, хем не. Той му бе простил, задето скри истината за Гарън и Деветките.

А тайната на дългото царуване на Рак била,
че знаела какво мечтаят рибите.
Блестящи скъпоценни камъни и власт,
и вечен глад за мъничко любов.

Мерик беше простил и на Райбър, задето го бе изоставила в Нихарския залив. Задето беше опазила тайните си и дори за това, че си беше присвоила сърцето, времето и любовта на Кълен.

Но точно Кам и Райбър му се бяха притекли на помощ, а не някой друг.

Е, без Вивия.

Тогава той им се усмихна. Въпреки волята си.

— Хайде — преметна торбата си през рамо. За първи път от седмици се почувства жив. — Чака ни дълъг път, а скоро слънцето ще се скрие.

Така Мерик Нихар потегли щастлив, без богатства, корона и злато, но рамо до рамо с другарите си.

ОБРАБОТКА TtRG

Сканиране: SilverkaTa, 2017