Миногите да го вземат! Сега, като се замисли, ама наистина като се замисли, Вивия реши, че кастрацията беше прекалено милостива за Линдей. Той заслужаваше да бъде удавен, разсечен на четири и накрая изгорен, докато от гнилото му същество не останеше и прашинка.
— Освен това — продължи той по-енергично, след като бе привлякъл вниманието на залата — скоро ще пристигнат семействата ни. Няма да се налага да ограничаваме своите дажби, за да изхраним пренаселения град…
Мигом. Безпощадно.
От стомната в средата на масата бликна вода. Тринайсет безупречни спирали, по една за всеки визер, даже и за Сотар.
— Достатъчно! — изрече Вивия с тих глас и водата застина на сантиметри от гърлата на мъжете. Половината бяха стиснали здраво очи, а другите се бяха извърнали настрани. — Край с тези пуристи! Завинаги. Храната пътува насам и ние ще продължим да пускаме нубревненците в града.
И като приближи водния си камшик на йота по-близо до визерите, додаде:
— Пък и на никого от вас няма да му навреди да поизтънее в талията, затова от утре дажбите ви ще бъдат намалени с още четвърт. Ако семействата ви не са сити, тогава им кажете да си стоят по домовете. — Тя отстъпи от масата и се завъртя, сякаш се канеше да си тръгне…
Но се поколеба. Кое беше онова нещо, което баща й правеше тъй умело? Ах, да. Смразяващата нихарска усмивка.
Тя я надяна на лицето си и погледна назад към масата. Към глупците, които седяха край нея. И спокойно върна водата в стомната.
Напомняне, че не беше само някаква си принцеса, нито капитан на кораб. Нито просто законната кралица на Нубревна — стига съветът да се съгласи да й връчи короната.
Вивия Нихар беше приливовеща и ужасно могъща при това. Можеше да ги удави с мисълта си, тъй че нека Серит Линдей и останалите от Върховния съвет пак да се опитат да я разлютят.
Край вече на безизходиците, защото я мислят за неподходяща и смахната.
Край на стъпването на пръсти, защото жените не бива да тичат. Да крещят. Да управляват.
Но най-вече: край на глупавото разкаяние.
ПЕТ
Кръвовещият Едуан ненавиждаше пуристите.
Не толкова, колкото мразеше марсточаните и карторците, но почти колкото тях.
Най-много го ядосваше тяхната увереност. Снизходителната им, непоколебима сигурност, че всеки магьосник трябва да гори в огньовете на ада.
Ако не друго, каза си той, докато наближаваше неприветливата им колония в най-източния край на нубревненската граница, поне се отнасят към всички хора с еднаква злоба. Обикновено пазеха крясъците Покай се, демоне! Изкупи греховете си! специално за Едуан. Колко хубаво, че сееха омраза навред.
Едуан закъсня с пристигането си. Още преди два дни трябваше да се срещне с човека на баща си, но вместо това две седмици наред беше бродил надлъж и шир из Нубревна, за да гони един призрак.
Но ето го тук, на стотици километри разстояние, изправен пред разкривените дървени стени, кацнали на върха на варовиковата скала. Колонията изглеждаше рухнала и гола като земята, на която беше вдигната, и Едуан мина през нацепените дънери и пепелявата почва, за да стигне до двамата пазачи пред високата порта.
И двамата мъже бяха облечени в еднаквите кафяви плащове на пуристите, но никой от тях не приличаше на благочестив противник на магията, а и кръвта им миришеше по-различно. На бойни полета и катран. Това бяха хора на насилието и го доказаха, когато вдигнаха арбалетите си срещу Едуан, докато той приближаваше.
— Търся един от духовниците ви — извика им и вдигна ръце.
— Кой от всичките? — попита по-мършавият от двамата, чиято кожа беше тъмна като на марсточанин.
— Мъж на име Корлант — Едуан забави крачка, за да видят пазачите, че не носи оръжие — ножовете му естествено бяха скрити под закопчаното му догоре палто. — Пристигнал е наскоро.
— Как се казваш? — попита другият с катраненочерната кожа и южняшки говор, но от кой народ, Едуан не можа да определи.
Щом си каза името, двамата мъже свалиха арбалетите. Южнякът го поведе през странична вратичка до главната порта.
Отвътре колонията беше още по-неугледна от отвън — кокошки кудкудякаха, навсякъде кал и груби бараки, които един по-решителен бриз щеше да срути. Върволица от мъже и жени се подпираха на главната стена с кошници или празни чували и чакаха да влязат в близката барака. Всички мълчаха.
— Слушат един от нашите духовници — обясни южнякът. — После получават храна за семействата си.