Но с усилие Едуан най-напред попита:
— Какви са заповедите на баща ми?
— Да изпълниш волята ми — усмихна се Корлант.
А Едуан за пореден път си представи как го стъпква като стоножка.
— От теб, момче, искам да издириш една номатска нишковеща. За последно чух, че била в град на име Лейна, на нубревненския бряг.
Нещо злокобно и гнусно премина по черепа на Едуан.
— Как се казва?
— Изьолт дет Мидензи.
Сенките плъпнаха по врата му.
— Защо ти е това момиче?
— Това не е твоя работа.
Едуан скръсти ръце зад гърба си и сви пръсти в невидими юмруци. Лицето му остана безизразно.
— Какво мога да науча тогава? Информацията ми помага да проследявам хората, а допускам, духовник Корлант, че искаш да открия бързо това момиче.
Корлант повдигна вежди, трите гънки се появиха отново.
— Това означава ли, че имаме сделка, момче?
Едуан се престори, че обмисля предложението. Четири вдишвания и издишвания. Сетне:
— Не противоречи ли на клетвата ви да работите с човек с моите… дарования? — не искаше да обявява на глас силата си, не и сред хора, които бяха против всяка магия.
Корлант схвана намека и в очите му блесна гняв.
— Да, ти си нечестив, но също така си син на краля и точно като теб и аз искам нещо. Ще предам на баща ти, че парите са пристигнали по план, а в замяна ти ще ми доведеш девойката.
Пръстите на Едуан се изопнаха. Желанието да смрази кръвта на Корлант, да изтръгне отговорите направо от гърлото му закипя в жилите му. Но въпросите щяха да повдигнат нови въпроси.
Той кимна.
— Разбирам.
Челото на Корлант се изглади.
— Отлично.
Усмихна се с противната си усмивка, мушна ръка под яката на мантията си и затършува в някакъв вътрешен джоб, докато накрая измъкна остро парче желязо.
Тънка като игла стрела. Номатска изработка, с кръв по нея.
— Това е нейната кръв — Корлант му я подаде, а Едуан я пое, като внимаваше да остане невъзмутим. — Когато стигнеш при нея, момче, няма да я убиваш. Тя държи нещо, което ми принадлежи, и аз си го искам обратно. А сега ми кажи колко време ще ти трябва?
— Колкото — толкова.
Усмивката посърна.
— Тогава се моли да стане бързо, преди търпението ми да се изчерпи. Моли се на Луната майка, на Каар Ауен или на когото там почиташ.
— Аз не се моля на никого.
— Твоя грешка.
Едуан се престори, че не го е чул. Вече се обръщаше да си върви.
В края на краищата нямаше време за молитви. Особено след като знаеше, че няма кой да ги чуе.
ШЕСТ
Мерик влезе в Стария град с дълги енергични крачки, следвайки мократа къдрава глава на Кам.
Още не можеше да свикне с остриганата й коса — тази сутрин беше отрязала плитките, които всички нубревненски момчета носеха на корабите. Защо ми е да приличам на моряк, когато вече не съм? — беше попитала на ферибота към столицата. Пък и така никой няма да ме познае.
Мерик не беше съвсем сигурен за това. Хора с петна по кожата се срещаха рядко, а тези на Кам изпъкваха още повече заради мургавината й. Като се добавеше и грозният белег на лявата й ръка, човек едва ли можеше да я забрави.
И тя като Мерик беше нахлупила ниско качулката си, докато вървяха по плувналите във вода улици. Тук, в Стария град, в най-северозападния край на града и на няколко километра западно от площад „Присъда“, сградите се бяха накривили една към друга. Често в една тясна къщурка се тъпчеха по четири семейства, а улиците гъмжаха от хора.
Но тук Мерик можеше да намери подслон и да се приготви за отиването си в Иглената кула.
Кам вървеше решително през човешкия мравуняк с тънки и подвижни като на бекас крака. Беше отраснала по улиците на Ловац и познаваше най-преките пътища през града. Освен това отдалеч надушваше кога ще се появят войници.
А това беше хубаво нещо, защото войниците обикаляха навсякъде и залавяха всеки с татуировка под лявото око на площад „Присъда“. На всеки няколко пресечки Кам се обръщаше назад, за да поведе Мерик по някоя подгизнала странична уличка. Дори когато не се виждаха войници, тя пак свиваше я по тясна улица, я по сенчест път, докато накрая Мерик зърна позната сграда.
— Спри — нареди той. — Ще влезем тук — и посочи тясна къща, залепена за множество други.
На табелата пишеше, че това е магазин за играчки, но затворените капаци говореха друго.
— Сега е жилищен дом — каза Мерик на Кам, сякаш това обясняваше защо бяха дошли тук.