Това нищо не обясняваше, но Кам не пита повече. Тя никога не искаше да знае повече. Доверяваше се на бившия си адмирал и бивш принц даже когато Мерик явно нямаше никакъв план. Или идея.
Той беше рибата от масата, примамен в пещерата от златото на кралица Рак, а Кам беше слепият брат, който щастливо и глуповато го следваше. Право в черната паст.
В порутеното магазинче Мерик мина покрай децата, които си играеха, и прекрачи сгушените им прегладнели баби. Беше много по-претъпкано от последния път, когато беше идвал тук, и коридорът се беше превърнал в място за живеене. Продължение на всеки набързо пригоден дом.
Ще дойде храна, поиска да им каже Мерик, защото, каквото и да бе твърдяла Вивия преди седмици, нубревненците нямаше да откажат храната само защото пристигаше от една от империите.
Бедрата му пламнаха, докато с Кам изкачат трите етажа. Той се наслаждаваше на болката — тя откъсваше мислите му от онова, което го очакваше. Напомняше му, че можеше да бъде мъртъв. И дължи всеки сантиметър от все още живата си плът на помощта на Ноден и пророческия стомах на Кам.
Стомахът ми, беше му казала след като го намери. Винаги ме предупреждава, когато се задава опасност, и досега не ме е подвеждал. Точно на такива небивалици Мерик беше склонен да махне пренебрежително с ръка… Само дето стомахът на Кам беше единствената причина още да е жив, а и този загадъчен орган беше отървал кожите им поне шест пъти по време на пътуването до Ловац.
— Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет — броеше Кам зад него.
На всяко стъпало имаше число и всяко число излизаше по-запъхтяно от предишното. През последните няколко дни раменете на момичето бяха почнали да стърчат през ризата и на Мерик не му убягна как Кам даваше по-голямата част от яденето на него. И нищо че той винаги настояваше да делят поравно, подозираше, че тя не му се подчинява всеки път.
Кам стигна до двайсет и седем и двамата с Мерик стъпиха на площадката на най-горния етаж.
Нови дванайсет стъпала по претъпкания коридор ги отведоха до нисичка чамова врата. След като Мерик се огледа предпазливо и на двете страни, той почука заклинанието ключ по рамката.
Сърцето му заби учестено. Дървото се разми в далечни и неясни шарки.
Магията щракна. Железният лост отвътре се плъзна и Мерик зяпна неподвижно резето. Познатата дупка в дървото под него. Но не можа да отвори. Беше мислил, че ще успее, но сега, когато беше тук, разбра, че е бъркал.
— Сър — обади се тихо Кам, — ще влезем ли?
Кръвта на Мерик забуча като ураган в ушите му.
— Тук живееше… Кълен.
— Първият помощник — Кам сведе глава. — Досетих се, сър.
Внезапно Мерик бутна вратата и понечи да нахълта. Очите му срещнаха познатото жилище и той понечи да тръгне рязко напред, но застина с наклонена глава. Увисна във въздуха като забравен на примката труп.
Един-единствен лъч светлина пропълзя в стаята през тесния прозорец. Почти весело. И несъмнено присмехулно зашепна по широките дъски на пода, боядисаните в червено стени и откритите ниски греди.
Твърде ниски, за да може Кълен да се движи свободно из стаичката. Удрял си е главата в тях всеки път, точно както правеше на „Жана“. Точно както е правил в колибата, където беше отрасъл в нихарския имот далеч на юг.
— Хайде, сър — мазолестата длан на Кам докосна ръката му. — Хората зяпат. Трябва да затворим вратата.
Когато Мерик не помръдна, тя го помести две крачки напред. Шумен удар разтърси стаята и магията запращя зад него, когато заклинанието ключ се възобнови.
— Пламък? — изрече въпросително Кам, сякаш се надяваше, че привързаните за ниските греди лампи се палят с огневещерска магия.
Така беше и при командата те светнаха живо и огряха трапезарията вляво.
Навсякъде имаше захвърлени книги. Всяка с различна на цвят корица, с кожа от различно животно, с различно заглавие, напечатано на гърба. Книги в шкафа, книги на масата, купчини от книги на трите различни стола.
Един за Кълен. Един за Мерик. И един, най-новият от трите — за сърценишката на Кълен.
Райбър. Гърдите му се свиха при името, пред красивото черно лице, което извикваха. След смъртта на Кълен тя беше изчезнала, като остави на Мерик само една бележка. И макар да беше вярно, че Мерик така и не се бе сближил с нея и така и не разбра какво ги свързваше с Кълен, точно сега компанията й щеше да бъде добре дошла. Тогава поне един човек щеше да разбере какво чувства принцът.
Мерик извърна поглед надясно, където Кам чакаше предпазливо на няколко крачки зад него.