— Ще те оставя сам, сър. Ако искаш. Ще ида да намеря истинска вечеря — тя се хвана за корема, който напоследък беше хлътнал. — Не знам за тебе, но това агнешко хич не ме засити.
— Чакай — промълви Мерик. — Тук трябва да има… мартени… — думите му заглъхнаха.
Той се запрепъва към леглото. Неоправено и с още захвърлени книги по него. Под възглавницата беше скътана кесия, от която Мерик извади един-единствен сребърен мартен. Но Кам заклати глава, бузите й пламнаха, червени като морска звезда.
— Не мога да го взема, сър. Хората ще си помислят, че съм го откраднал — и посочи мръсните си дрехи, сякаш това обясняваше всичко.
И сигурно беше така.
— Правилно — той бръкна по-надълбоко в кесията, докато напипа един дървен мартен. После още два. — Ето, дръж.
— Благодаря, сър. Скоро ще се върна.
Тя удари с юмрук по сърцето си и зачака Мерик да я освободи. Да й даде знак. Все едно какъв.
Но той не можа. Беше пресъхнал като кладенец. Нямаше ярост. Нямаше магия. Само едно…
Нищо.
Обърна й гръб и Кам схвана намека. Миг след това магията изсвистя зад него и вратата се отвори и затвори. Той остана сам.
Тръгна към трапезарията. Към книгите на масата и по столовете. В самото начало на познанството им Райбър беше подарила на Кълен книга. От човек, който не беше прочел и един ред през живота си, въздуховещият се превърна в страстен любител на четенето и купуваше всеки роман или историческа книга, до които се докопаше.
Двамата с Райбър не говореха за нищо друго. Вечно стояха приведени над прочетена книга или обсъждаха по-тънките въпроси на някой философ, чието име Мерик никога не беше чувал.
Едно гръбче привлече погледа му — познато заглавие, което Кълен четеше на „Жана“ часове преди смъртта си.
„Истинската история на дванайсетте храбреци“.
Дъхът му секна. Той грабна книгата от масата, чу се стържене от кожата, вдигна се облак прах. Мерик разгърна корицата…
Друг екземпляр. Въздъхна тежко. Първата страница на това издание беше откъсната, а онова, на „Жана“, беше непокътнато. По листовете на това имаше бял прах, подчертани абзаци и заградени изречения, докато по книгата на „Жана“ не беше писано.
Естествено, че екземплярът ще е друг. Онзи, на кораба, беше станал на пепел, а дори и да беше същото издание, какво от това? Една книга не можеше да замени нишкобрата му.
Мерик остави страниците сами да се разтворят и отвътре му намигна карта със златен гръб. Той я обърна. Храбрецът на хрътките. Беше от колодата карти таро, които Райбър винаги носеше със себе си — само толкова можеше да каже Мерик, — а под нея имаше ограден абзац: „Храбреците, заключени от нас, някой ден ще се завърнат. Гладни за мъст, с необуздана ярост, защото тяхната мощ никога не ни е принадлежала. Но само в смъртта те могат да проумеят живота. И само в живота ще променят света“.
Мерик бе ни жив, ни мъртъв и какво му оставаше? Без кораб. Без екипаж. Без корона.
Но с нишка, по която да върви. Убиецът Гарън беше свързан с Вивия и това беше първата крачка към доказването, че зад експлозията и нападението стоеше принцесата. Несъмнено при подобни факти Върховният съвет никога не би позволил на Вивия да управлява.
Самата мисъл за нея запрати нова гореща вълна по гърба му. Тя се разпростря по ръцете и пръстите му. Загоря буйно, сладко. През всичките тези години Мерик се бе опитвал да опитоми нихарския си гняв. Да се пребори с нрава, който беше донесъл слава и могъщество на рода му. Най-сетне точно той го бе тласнал съвсем млад към Вещерското изпитание и беше убедил крал Серафин, че е по-силен, отколкото беше в действителност.
И през всичките тези години принцът беше потискал гнева си, за да се отличава от Вивия, но докъде го беше довело това?
Не беше спасило Кълен от собствената му буря.
Не беше спасило Сафия фон Хастрел от марсточаните.
И сигурно като водния ад на Ноден не беше спасило Нубревна от глада и войната.
Затова Мерик прегърна яростта. Остави я да изтече с всяко издишване. С всяка мисъл. С този гняв можеше да помогне на гладуващия си град. Да защити умиращия си народ.
Защото макар най-светите души да пропадаха, а Мерик беше паднал надълбоко, те успяваха да изпълзят отново.
Камбаните удариха четиринайсет пъти в бурните ветрове, когато Вивия успя да слезе под града, дълбоко навътре в сърцевината на платото.
През изминалите девет седмици беше идвала тук всеки ден, независимо от обстоятелствата. И всеки път правеше едно и също: оглеждаше езерото, сетне търсеше из тунелите изчезналия митичен подземен град.
След като излезе от Залата за битки, Вивия откри хаос. Ветробарабани биеха тревога за подкрепления на площад „Присъда“, а когато тя пристигна там, бунтът беше в разгара си.