След като час неуспешно се мъчиха да вкарат избягалите затворници обратно в оковите, а с всяка минута небето притъмняваше все повече, Вивия нареди на войниците да се откажат.
Нямаше смисъл, не и след като заваля. Повечето от хората в оковите бяха извършили престъпление с едничката цел да ги арестуват, водени от погрешната вяра, че ако ги вкарат на топло, ще се радват на закуска и вечеря. Но затворът в Ловац вече се пукаше по шевовете и тези мними, отчаяни престъпници изкарваха присъдата си в оковите, където, разбира се, храна нямаше.
Все пак шепа опасни затворници оставаха на свобода. Да не споменаваме този звяр, който ги беше пуснал.
— Ярост — прошепна Вивия на себе си, докато влизаше още по-навътре под земята.
Ама че глупаво име, този само си просеше гнева на Миногите. Хората на площад „Присъда“ може и да вярваха наивно, че отмъстителният светец на Ноден е дошъл да ги спаси, но Вивия знаеше, че който и да беше той, беше човек.
А хората можеха да бъдат издирени. Арестувани. Обесени.
Тя закрачи по-бързо. Толкова надълбоко под повърхността въздухът беше вечно студен и почти никакви създания не вирееха тук. Светлината на фенера й пълзеше по грубите варовикови тунели. Един, след него друг. Изобщо не приличаха на съразмерните и облепени с тухли резервоари над земята, където вървяха каналите и водовещерските тръби. Когато Вивия се връщаше горе, кожата, косата и униформата й бяха поръсени с прах.
Ето защо още една униформа неизменно я чакаше в градината на майка й, скътана в суха кутия. Работеше сама, защото тези оронени пещери бяха винаги празни, винаги тайни. Доколкото й беше известно, Вивия беше единственият жив човек, който знаеше за съществуването на този магичен свят и реката.
Или поне тъй й беше казала майка й, преди да я доведе тук долу преди петнайсет години. Тогава Жана още беше кралица на власт. Лудостта и Върховният съвет не й бяха отнели короната.
Това е източникът на силата ни, лисиче, беше казала тя на Вивия. Причината нашето семейство, а не друго да управлява Нубревна. Тази вода ни познава. Тази вода ни е избрала.
Тогава Вивия не беше разбрала какво искаше да й каже Жана, но сега разбираше. Сега чувстваше магията, която свързваше кръвта й с тези подземни реки.
Тя влезе в последния тунел, където една древна огневещерска лампа сгря погледа й. По-ярка от фенера й, тя накара очните й ябълки да затуптят.
Продължавай. Поне тук не трябваше да се насилва. Тук можеше да се взира в тъмнината отвъд и й беше все едно дали майка й гледа оттам.
Мастилените води се разстилаха пред нея, докъдето стигаше присвитият й поглед. Подземната река се вливаше и извираше от необятното езеро — сърцето в платото на Ловац. Тук се криеше истинската сила на Нубревна. Тук туптеше пулсът на града.
На брега на езерото лежаха останките на древна лодка с гребла, на която Вивия закачаше фенера си и овесваше дрехите си. Така стори и сега, като започна от ирисовосинята лента в горната част на ръката си.
Протоколът изискваше до погребението всички мъже и жени в Кралските войски да носят траурни ленти, но това беше досадно. Лъжа. Повечето войници не бяха познавали принца и пет пари не даваха за него. Мерик беше отрасъл на юг и за разлика от Вивия, която със собствени сили и пот на челото се беше издигнала на поста си, брат й беше получил даром кораба, екипажа и лъскавите капитански копчета.
А няколко години след това, като крайна обида за Вивия, Мерик беше произведен в адмирал. И въпреки възмущението по онова време на другите моряци и войници, с които бе учила, явното недоглеждане на Серафин я огорчи не по-малко.
С лекота, с лекота. Всичко в живота на Мерик беше ставало с лекота.
Вивия рязко издърпа ботушите си и свали редингота си. Сетне продължи както обикновено и изсъска:
— Угасни.
В пещерата се възцари мрак, тя затаи дъх и зачака очите й да привикнат… Ето. Звездната светлина започна да примигва.
Не беше истинска, а ивици, пръски, капчици светещи гъби, които предлагаха предостатъчно светлина, щом веднъж зрението й посвикнеше. Четири основни лъча пълзяха по скалата и се срещаха в средата на тавана. Фосфоресцираща светлина, беше казала майка й.
Лъчите трябваше да бъдат шест и допреди девет седмици бяха толкова, но тогава най-далечната ивица в отсрещния край на езерото беше угаснала. И остави пет лъча за още три седмици… Когато още едно поточе изчезна.