Светлината не беше загивала никога през живота на Вивия, нито по времето на кралица Жана. От два века насам нито един от шестте лъча не беше угасвал.
Било е знак, че народът ни е твърде слаб, за да продължава да се бори, беше обяснила Жана. И още — че кралското семейство е твърде слабо, за да продължи да го закриля.
И тъй, хората се скрили под земята, в просторния град, издълбан в пещерите. Там светлината нараснала в такива огромни магически размери, че стигнала да поникнат растения или поне била достатъчно тревовещите да им помагат да виреят.
Подземният град е голям колкото Ловац, лисичето ми. Могъщи вещици, каквито днес вече не се намират, построили укритието преди векове, за да запазят народа ни жив.
Вивия беше поискала да научи повече. Как е бил построен градът, майко? Защо вече няма могъщи вещици както някога? Как светлината разбира, че сме твърде слаби? Къде е градът?
Чудесни въпроси бяха това, но Жана нямаше отговор за тях. След като предците им за последно използвали града, той бил затворен. Не останали записки, нито следи от него.
Но имаше един въпрос, който Вивия никога не се осмели да зададе: Ще доведеш ли тук Мерик? Не бе искала да знае отговора, не бе искала да рискува да посее мисълта в главата на майка си. Това беше тяхното местенце, на майка и дъщеря.
А сега беше нейно. На Вивия. И на никой друг.
Тя пристъпи с лека походка до ръба на езерото. Зелената светлина се плисна по повърхността и затанцува в такт с течението. От време на време проблясваше рибка или черупчеста животинка. Силата на водата се вля в нея още преди пръстите й да докоснат края. Нейната връзка с вълничките и приливите, силата и безвремието.
Езерото тозчас прегърна Вивия. Приятел, който я закриляше. Водата охлади пръстите на краката й и щом потопи ръце в необятното й пространство, очите й се притвориха. Тогава се запровира покрай всяка капчица, която течеше през платото. Това беше нейната сила. Това беше домът й.
Магията на Вивия се плъзна като змия през езерото, докосна се до гадинките, които от цяла вечност обитаваха мрачния свят. Покрай скалите и камъните, и отдавна изгубени, забравени съкровища. Закатери се нагоре по течението. Спусна се надолу. Времето се стопи до нещо пусто — човешко понятие, за което водата нехаеше и от което не се нуждаеше.
С езерото всичко беше наред. И Вивия се завърна в себе си, а по краищата на съществото й се настани чувството за загуба. Винаги ставаше така, когато връзката й с езерото се прекъсваше. Ако можеше, би останала тук безкрайно. Ще пусне корони, ще потъне в него завинаги…
Вивия се отърси. Не. Не. Трябваше да се движи. Като реката, като приливите.
С ръце, обвити здраво около гърдите й, тя излезе от водата. За нула време нахлузи ботушите, мокрите й пръсти се свиха в сухата кожа и тя пак вдигна фенера. Вчера беше обходила няколко пещери, които образуваха спирали над езерото. Те бяха свършили при едно срутване, а от другата страна Вивия беше надушила вода. Движеща се вода — като големите приливи, които прочистваха резервоарите.
Искаше да разчисти пътека през отломките от срутването и макар че от другата страна навярно я чакаха буйни бързеи, те не представляваха пречка за една приливовеща.
Вивия тъкмо стигна до едно ключово разклонение в тунелите, когато нещо я удари по главата.
Тя се сви, ръцете й се вдигнаха към скалпа. В косата й се вплетоха крака, крака, крака. Тя удари. Силно. Черно петно падна на пода на пещерата.
Вълчи паяк, чудовищно голям и мъхест. Той побягна, като разпъваше широко крака, и остави Вивия да си поеме дъх. Да успокои бумтежа на сърцето си.
От гърлото й се надигна истеричен смях. Тя можеше да сплаши целия флот. Можеше да се спусне по водопад от планински връх чак до края на някоя долина. Можеше да победи в битка всеки мъж или жена.
Но един паяк… Тя потрепери и вдигна рамене. Тъкмо да продължи изправена напред, зърна движение близо до краката си. И нагоре по стените.
Вълчият паяк не беше единственото създание, което драпаше към повърхността и трепереше от страх. Една стоножка, не, дузина стоножки се заизвиваха навън от процепите близо до краката й. По стените плъзнаха саламандри.
Пресвети Ноден, откъде идваха всичките тези твари?
И по-важното, от какво бягаха?
СЕДЕМ
Половин ден ходене пеш.
Половин ден жажда.
Вървенето не беше чак толкова тежко. Сафи беше изгубила обувките си във вълните, но дори боса, тя беше обучена на издръжливост. И даже с премазания си от желязното млатило крак отпреди две седмици пак можеше да върви километри наред.