Но жаждата… Това беше ново изпитание, а безкрайната солена вода, която пъплеше през мангровите дървета и не ставаше за пиене, го утежняваше още повече.
Нито Сафи, нито императрицата бяха продумали. И бездруго нямаше смисъл. От джунглите на Спорните земи се вдигаше достатъчно глъчка и за двете им.
Часове наред вървяха те на югозапад, навътре от брега. По-далеч от карторската армада, която навярно ги търсеше, и от всеки убиец, който ги дебнеше. Минаха през блатиста местност, която ги засмука до колене. През мангрови коренища и кипарисови издатъци. Пълзящи, увивни растения ги спъваха, шипове ги бодяха, а буболечките бръмчаха и ги хапеха.
Накрая трябваше да спрат за почивка.
Първа седна Ванес. На Сафи й бяха нужни няколко немощни крачки, преди да забележи ненадейната тишина зад гърба си. Рязко се обърна назад. Пуста джунгла и зелени, зелени сенки. Сърцето й заседна в гърлото. Ванес беше точно зад нея.
Там. Очите й зърнаха превитата фигура върху едно паднало мангрово дърво. Черната рокля на Ванес се сливаше с листата и сенките.
Сърцето на Сафи се успокои.
— Ранена ли си?
— Хъмм — каза императрицата, главата й клюмна напред и потната й коса се разсипа по лицето й.
Сафи се върна назад. Вода, вода — думата пулсираше в ума й, докато приближаваше. Ванес се нуждаеше от вода, Сафи се нуждаеше от вода. Нямаше да могат да продължат, без да пийнат.
Но тя откри, че дребничкото тяло на Ванес трепери не от обезводняването. А от сълзи. Скръбта на императрицата беше тъй чиста, че се лееше от нея. Жарки вълни искреност, които докосваха кожата на Сафи. Тя дори видя тъгата й — погребална песен се разнесе навред из гората и от нея поникнаха съвършени черни корени.
Сафи я погали, но от гърлото й не излезе нито една утешителна думичка. Тази горест беше твърде голяма за нея.
Желязото не бе създадено да плаче.
Ванес явно разбра. Оковите издрънчаха, тя обгърна лице с дланите си. Изтри и обърса сълзите си, после рече с глух глас:
— Те бяха моето семейство — думите й се загубиха в безконечния врясък на джунглата. — Усойниците. Моряците. Познавам ги, откакто се помня. Те ми бяха приятели… моето семейство — гласът й секна. Тя замълча. — Не мислех, че войната ще се върне толкова скоро. Примирието свърши едва преди две седмици… — гласът стихна и остави неизречената истина да потъне между дърветата.
Аз сложих край на Спогодбата, като те отвлякох в Нубревна. Аз сама си навлякох бедата.
После Ванес се поизправи и подобно на желязото, което контролираше, изпъна твърдо гръб. Когато срещна погледа на Сафи, от сълзите й нямаше и помен. Още по-малко сянка на съжаление.
— Ще убия карторците, които сториха това, домна.
— Откъде знаеш, че са били карторци?
Но още докато задаваше въпроса, Сафи знаеше, че империята от детството й, империята, която беше пратила армадата по дирите й, беше единственото логично обяснение за нападението.
Освен ако… нещо куцаше тук. Като ключ, натикан в погрешната ключалка, мисълта отказваше да щракне. Защо ще иска императорът да убива Сафи? Много по-вероятно беше да запази жива своята безценна веровещица.
А може би предпочиташе да я изгуби навеки, отколкото тя да мине на страната на врага му. Освен това убиецът беше имал сини очи.
— Хенрик — Ванес изплю името, сякаш прочела мислите на Сафи. — Целият му флот… ще ги намеря аз. Ще ги избия до крак.
— Знам.
И това беше истината, която лумна от Ванес. Тя изгори кожата на Сафи, закипя в корема й. Самата тя щеше да се наслаждава на краха на император Хенрик, когато часът удареше. Онзи крастав жабок с потни длани, който ръководеше Карторската империя и беше опитал да принуди Сафи да се ожени за него, за да сграбчи в ноктите си веровещерството й.
Сафи подаде ръка на императрицата и за нейна изненада Ванес я прие. Ръцете й бяха учудващо нежни. Пръстите й не бяха хващали оръжие, кожата й никога не беше виждала мазоли.
Но Ванес нито веднъж не се бе оплакала днес.
Желязото може и да плачеше, но не се пречупваше.
Охлузванията и драскотините, които Сафи не беше забелязвала досега, изведнъж взеха да се надпреварват за вниманието й. Изранените й крака бяха решили, че няма да търпят повече да ги пренебрегва. Особено десният, който още заздравяваше. Но тя се насили да каже:
— Трябва да продължим, Ваше Величество. Все още сме много близо до брега.
— Знам… домна — Ванес произнесе смръщено титлата. — Не мога да продължавам да те наричам така. Не и щом пристигнем в Салдоника.