— Сафи тогава. Казвай ми Сафи.
Ванес кимна и произнесе беззвучно на себе си Сафи, сякаш никога досега не беше се обръщала към някого с малкото му име.
— Ами аз как да ти казвам? — попита Сафи и се оживи пред възможността да й измисли прозвище. — Неси? Ван? Ви? Сен… ав?
На Ванес й прилоша. Вече съжаляваше, че изобщо беше отворила дума.
Сафи обаче едва сега загряваше. Измислянето на прякори винаги беше любимата й част от кражбите, за голяма досада на наставника й Матю.
Чувство на страх прониза гърдите на Сафи, когато си помисли за него и за всички мъже и жени, които работеха за чичо Ерон. Те не знаеха къде да я търсят. И по-лошо, сигурно си мислеха, че е умряла, и никога нямаше да дойдат да я спасят.
Тя преглътна и поотпусна пресъхналото си гърло. Сетне зарови тревогите си дълбоко, дълбоко, където да ги забрави. Нямаше какво да се прави, освен да продължат напред.
И естествено, да измисли име на императрицата.
— Желязо — предложи тя, когато поеха отново на запад към слънцето и Салдоника. — Стомана? О, Ирония[1].
Това я накара да се разсмее.
Но не и Ванес, която я изгледа кръвнишки.
— Стой, сетих се! — Сафи плесна с ръце, възхитена от гения си. — Ще ти казвам Невъзмутимата императрица[2].
— Моля те — рече хладно Ванес, — престани незабавно.
Сафи нямаше такова намерение.
Четири часа вървяха двете с Ванес. Мангровите дървета се сгъстиха в джунгла. Махагони и дъбове, бамбук и папрат, прекъсвани от пасища жълта трева.
Когато можеше, Сафи избягваше откритите ливади, в случай че имаха преследвачи, а и гъстата, висока до кръста трева беше кажи-речи непроходима. В гората навесът от клони растеше тъй нагъсто, че през него слънцето не успяваше да проникне и по земята нямаше растения, които да им пречат, а това означаваше, че имат видимост надалеч. Освен това тук се намираше вода. На два пъти младите жени пресякоха плитко поточе. И двата пъти край тях се изви кална струя, но все беше нещо. Варовита, мътна и с вкус на пръст, но все беше нещо.
Тъкмо бяха заобиколили още една широка ливада, когато Сафи забеляза струпващите се облаци. Скоро щеше да се разрази буря, затова спряха при един паднал дънер. Но с това болката се завърна с десеторна сила. Ходилата на Сафи писнаха. Глезените й изпъшкаха. А жаждата…
Още щом приклекна до дънера, й се зави свят. За малко да падне на ръце. Императрицата не беше в по-цветущо състояние с отпадналите мускули около уморените си кости. Ванес трябваше да изцеди и последната си енергия, за да изпълзи под обраслите увивни растения.
Поне императрицата не беше придирчива, помисли си разсеяно Сафи. Тя понасяше теглото си и чувството за хумор на спътницата си стоически като Изьолт.
Преди Сафи да се мушне под дънера при Ванес, една капчица падна на главата й. Последваха още, потекоха по ръката й и оставиха бели следи в прахоляка, потта и пепелта.
Трябваше да събере дъжда, без значение колко много й се щеше да си почине.
— Можеш ли да направиш бутилка? — попита тя Ванес. — Трябва ни съд за водата.
Ванес кимна едва. Беше стигнала отвъд изтощението и пак се давеше в скръб. Но след малко две кръгли кутии лежаха в гладката й длан. По една от всяка окова. Сафи ги взе внимателно, сякаш резките движения щяха да уплашат принцесата.
Очите й бяха тъй пусти в мрачината.
— Ще се върна до последното сечище, през което минахме. На открито ще бъде по-лесно да ги напълня с дъжд.
— Да — рече Ванес глухо. — Върни се дотам, Сафи — и се сви под дънера, изпълнена с доверие, че момичето няма да я изостави.
А може би вече не я интересуваше, даже да останеше завинаги сама.
Сафи намери едно място досами сечището, където по земята лежаха пръснати древни колони, а също и полурухнала стена. Макар че видя мрамор под папратите и увивните растения, тя не позна останките. Някоя забравена раса, погълната отдавна от една или друга империя.
Които и да са били онези хора, сега те нямаха значение. Имаше значение единствено дъждът. А той се сипеше чист и обилен по кожата й, по тялото й и в устата й. Попиваше в изцапаната й рокля и възлестата й коса.
Усещането беше приятно. На вкус също. Ето защо барабаненето му заглуши приближаващите стъпки. Високата трева скри приближаващите тела.
Сафи вдигна ръце и затърка скалпа си, стиснала безразсъдно очи. За миг, о, само за миг, съзнанието й беше погълнато от чистата вода върху устните й и тогава в гърба й се заби стоманен връх.
Сафи не шавна. Не затвори уста, с нищо не издаде, че е усетила острието.
2
От