— Не мърдай, еретичке, и няма да ти сторим нищо лошо.
Четири неща в заповедта му тозчас се сблъскаха в главата на Сафи. Човекът с меча беше мъж, говореше карторски с планински диалект, каза ние, сякаш имаше и други в сечището и я беше нарекъл еретичка.
Ад-бард.
Сафи ококори широко очи. Дъждът се промъкна през ресниците й, накара я да примигне и когато сведе поглед, откри точно каквото очакваше да види.
На пет крачки от нея се извисяваше ад-бард. Въпреки че лицето му беше скрито от стоманен шлем, нямаше как да не забележи огромния му врат. Това беше най-едрият мъж, когото беше виждала някога, и двете вдигнати секири във всяка от ръцете му бяха дълги колкото краката на Сафи. Дъждът проблясваше по металните плочки на алената му броня, по ръкавите от метални брънки и кожените му ръкавици сигурно са дрънчали доспехи. Как не е чула, нито видяла приближаването на тази канара?
Тя завъртя главата си, колкото да зърне онзи, който говореше зад гърба й. Гледката не вещаеше нищо добро. Макар да не беше едър колкото великана, този ад-бард също имаше едър, як силует. Облечен от глава до пети в доспехи, той стискаше изкусно в две ръце дълги мечове, а алените ленти по ръкавиците му показваха, че е офицер.
Командирът им.
Ако човекът е по-добре въоръжен или по-добре обучен, беше й повтарял Хабим, тогава се подчини на заповедите му. По-добре да останем жива и да търсиш пътища да се измъкнеш, отколкото да умреш, защото са те надвили.
— Какво искате от мен? — попита тя командира.
— Засега искаме да останеш на мястото си.
Гласът му отекна в шлема и нищо в магията й не реагира. Сякаш не беше изрекъл истина и все пак не беше излъгал.
— Тук вали — опита тя отново.
— Не се преструвай, нищо ти няма.
Имаше й. Пръстите на краката й се бяха вдървили. Коленете й се бяха превърнали в игли. Но тя знаеше кога да замълчи, особено когато вещерството явно й изневеряваше пред ад-барда. Всичко се бе свило до дъждовните отблясъци в бронята на мъжа. До застиналата поза на втория ад-бард, който й заприлича на мраморните стълбове наоколо.
От детството си Сафи бягаше от този миг и сега обучението й дойде на помощ. Всички тренировки, уроци, практически упражнения с Хабим, всички лекции и мрачни разкази от чичо Ерон бяха станали част от нея. Много преди да срещне Изьолт, учителите на Сафи й бяха повтаряли до втръсване, че е силна, че може да се бори и защитава и никой никога няма да успее да я притисне в ъгъла.
Сафи беше вълк в свят на зайци.
Но не и когато се намираше пред елитната бойна част, известна като ад-бардска бригада. Тяхната единствена цел беше да изкоренят вещиците в Карторската империя и Сафи цял живот се бе крила от тях заради ценната си магия.
От първото й пътуване до карторската столица, когато беше на пет години, чичо й и учителите й бяха казали на Сафи, че срещу ад-бардовете не бива да се бие. Не бива да се защитава. Чичо Ерон, самият той позорно освободен ад-бард, знаеше по-добре от всеки друг на какво е способна бригадата. Когато зърнеш алените им доспехи, вечно й повтаряше той, хуквай на обратната страна, защото, ако се приближиш твърде много, те ще надушат магията ти. Ще те видят такава, каквато си.
Сафи беше вълк, но ад-бардовете бяха лъвове.
Ванес е още под дънера, помисли си тя. С вещерството си принцесата можеше да спира взривове, да смазва цели планини — един лъв би бил нищо срещу Желязната императрица.
Ванес все ще забележи отсъствието й. Рано или късно ще тръгне да я търси и ще види тези преливащи тенекии.
— Зандър — викна командирът и мечът се заби още повече в гърба на Сафи. — Помогни на Лев.
Великанът кимна, извърна се и изчезна безшумно в тревата. Неестествено тихо.
Сафи се завъртя към командира, без да обръща внимание на острието, което проби роклята й, на кръвнишкия му поглед, на трепкащите очета под тъмния шлем.
— Пусни ме — рече тя с гърлени карторски гласни, извисявайки глас с най-кралското си произношение.
Неговият говор беше този от детството й, наречието на неуките планински поселища. Тя щеше да го смаже с гласа на кралска особа.
— Ти не ме искаш за твой враг, ад-бард.
Мечът се заби още по-навътре. Болка, далечна и ледена, прониза плътта й.
А след това тих звук разцепи дъжда. Мъжът се смееше. Странен, чужд звук, подобен на внезапен порив на вятъра. Ново усилване на бурята.
Когато пак заговори, думите му бяха изпъстрени с веселие:
— Права си, Сафия фон Хастрел, че не те искам за враг.
Щом чу името си, сърцето й падна в петите. Обзе я усещането, че пропада, пропада с невероятна бързина.