— Но истината е — продължи той, без да забелязва надигащата се в гърлото й жлъчка, — че още по-малко искам годеника ти за враг. Император Хенрик държи хомота ми и аз вървя, накъдето той каже. И залавям този, когото той пожелае.
Той спечели, помисли си Сафи слисана. Император Хенрик беше разрушил кораба, а сега я беше заловил.
Императорът беше изтеглил картата със слънцето в една зле раздадена ръка. Картата с императрицата още е в колодата.
Но не беше. Императрицата също беше изтеглена и само след минути тази истина прониза Сафи. Дъждът тъкмо премина в лека роса и в сечището се появи нова фигура. С арбалет в ръка, третият ад-бард засега беше най-дребният от тримата.
— Командир Фиц Григ — рече ад-бардът с женски глас. — Водим императрицата.
Тогава се появи великанът. Зандър. В ръцете му с дебела дървена яка на врата лежеше отпуснатата Ванес.
Сафи знаеше яката. Беше я виждала толкова пъти, докато растеше, че както ад-бардовете, страхът от нея беше също част от детството й. Те слагат на пленниците си яката на еретиците, не спираше да повтаря чичо Ерон. Тя обезврежда опасната магия. Дори вълците се превръщат в зайци.
За част от секундата страхът й взе връх. Вече нямаше спасение. Не можеха да се борят, не можеха да бягат. Сафи се беше забъркала в каша и нямаше кой да я избави.
Какво би сторила Изьолт?
Отговорът дойде незабавно. Това беше любимият урок на Хабим: Изьолт щеше да изучи противниците си. Щеше да изучи терена, а после да избере умно бойното поле.
— Колко време ще остане в безсъзнание императрицата, Лев? — командирът се обърна към най-дребничкия ад-бард, докато връзваше китките на Сафи на гърба й с мокро и грубо въже.
Тя не се съпротивяваше. Но при всичкото си покорство, беше стиснала юмруците си навътре и китките й се бяха разширили докрай.
— Дозата беше голяма — отвърна ад-бардът на име Лев. Говорът й беше дрезгав и неясен. Наречие от праганските бедняшки квартали. — А Нейно величество е дребна жена. Според мен ще остане така поне няколко часа.
— Ще можеш ли да я носиш толкова дълго? — този път командирът зададе въпроса на великана и за последно опита въжетата на Сафи.
По ръцете й се стрелна болка. Юмруците й вече я боляха. Но тя стискаше зъби. Докато мъжът не се отдалечи.
— Да, командир — отвърна Зандър. Гласът му прозвуча тъй тихо, че почти се изгуби в преминаващия дъжд. — Но преди час подминахме едно селище. Там може да намерим кон.
— Или поне обувки за дамите — обади се Лев.
— Добре — съгласи се командирът и накрая, най-накрая, се отдалечи.
Сафи отпусна ръце. Неголямо облекчение, но ръцете й останаха доволни. Кръвта отново проникна в пръстите й.
Селището означаваше почивка, а почивката означаваше възможност. Особено ако дотогава успееше да научи нещо за противниците си. Не тя беше започнала това, но адските огньове да я погълнат, ако не го довършеше.
И тъй, когато командирът излая: „Ставай, еретичке!“, Сафи стана.
А когато излая: „Върви, еретичке!“, Сафи тръгна.
ОСЕМ
След като си тръгна от колонията на пуристите, Едуан пое по обратния път през нубревненските иглолистни гори. Не вървеше към никое определено място, но тъй като Корлант беше пратил двама съгледвачи, трябваше да си дава вид, че има цел.
Той ги остави да го следват известно време, а сетне пусна вещерството си с пълна сила. И се затича бързо, и по-бързо, докато мъжете изчезнаха напълно от сетивата му. Докато се отдалечи дотолкова, че можеше да спре необезпокояван на една горска поляна, където храстите растяха нагъсто, но снопове мъглива светлина се процеждаха през клоните. Тук Едуан огледа стрелата.
Нищо. Никакъв мирис на кръв — точно като нишковещите.
Но имаше други миризми. Слаби и омесени една с друга, сякаш стрелата беше преминала през много ръце. Под кървавите петна се усещаше мириса на Корлант. А над него се долавяше миризма на домашно огнище и сълзи.
Но ни следа от нишковещата Изьолт.
Едуан искаше да разбере защо. Дали кръвта й изобщо нямаше мирис, или той не можеше да го надуши?
Прокара палец по стрелата и си припомни нещо. Отначало смътно. Лице от лунна светлина и сенки. Древен фар и песъчлив бряг. Нощно небе, а в средата му — лицето на нишковещата.
В онази нощ тя го беше надхитрила, беше го забаламосвала, докато приятелката й избяга. После се хвърли от морския фар и скокът щеше да я убие, ако Едуан не се бе хвърлил след нея. Но тя беше знаела, че той ще скочи и в крайна сметка ще я спаси.