А когато на плажа нишковещата пощади живота му, лицето й беше сгърчено от болка и кръвта беше цъфнала върху превръзката на ръката й.
Рана от стрела, проумя сега Едуан, която по неясен начин свързваше момичето с Корлант. Противният духовник пурист на служба при баща му?
Едуан си отдъхна. Пръстите му се увиха около стрелата.
Имаше два избора пред себе си, два призрака, след които да потегли: момичето, чиято кръв нямаше мирис, или талерите, които бяха потънали вдън земя.
Тогава решението беше взето вместо него. Той надуши сребърните си талери.
Преди да остави ковчежето в кухината на дървото, Едуан беше покапал монетите с кръвта си. Той познаваше кръвта си и винаги можеше да я открие. Но ето че досега не беше успял да надуши белязаните монети, а какво оставаше да ги проследи и да си ги върне. Все едно бяха лежали скрити под саламандрово платно и едва сега Едуан бе успял да ги надуши.
Ето пак леко гъделичкане по вещерството му, поклащаща се по реката стръв.
Тозчас той хукна в бяг, подхранван от магията му и двойно по-бърз от преди, макар че надали щеше дълго да издържи с тая скорост. Но наближаваше. Миризмата на талерите беше току под носа му и той не можеше да рискува да я изгуби.
Разсеяно забеляза и други кръвомириси. Отвратителни. Кисели. Но хората тъй рядко биваха заплаха за него, че той не им обърна внимание и продължи да тича. Над поток, през поляна от съсухрени грамофончета, после право през обрасло с папрати сечище.
Едва когато мечият капан щракна точно под дясното му коляно, железните зъби ожулиха кокала му, а миризмата на собствената му кръв текна през гората, Едуан разбра, че е налетял право на номатска пътека.
Глупак! Трижди проклет глупак. Че не можеше да преминава безопасно номатските пътища, не можеше, но поне можеше да ги избягва. А сега, все едно дали искаше или не, тялото му щеше да се изцери. Той не можеше да решава кога ще се разбуди тази страна на вещерството му. Ако беше ранен, магията лекуваше раната.
Кръвта рукна, оцвети в червено боровите иглички и папратите и запълзя по осветената от слънцето пролука, където само на няколко крачки от него го чакаха талерите му. Пълна чанта с талери. Не повече от четирийсет по негова догадка.
Четирийсет от хиляда и петстотин.
Едуан погледна трите проблясващи на слабото слънце монети. Бяха паднали от чантата — сребро с кафяви петна. Те му се подиграваха. Надсмиваха му се.
Две седмици беше издирвал кралските талери и ето къде го доведе търсенето му. До сечище с мечешки капани, окървавен десен крак и шепа талери, които нямаше да му стигнат даже и за кон.
Едуан скръцна със зъби, звукът отекна в ушите му и той сведе бавно поглед към капана. Кракът му беше смазан. Всичко под коляното беше на пихтия. Прасецът му беше разкъсан до кокал, парчета мускули и плът се развяваха свободно.
Скоро щяха да долетят мухи.
Болеше го, макар че Едуан можеше да загърби болката. В края на краищата тя не беше нещо ново.
Той напълни дробовете си с въздух, който изду корема му и премина по гръбнака му. Това беше първото нещо, на което се учеха новите монаси — как да дишат, как да се отделят. Човекът — това не е неговият ум, не е неговото тяло. Това са сечива, с които да се сражава.
Едуан въздъхна, заброи методично и загледа кървавата струйка. С всяко ново число и всяко издишване светът се отдалечаваше. От бриза по костта на пищяла му, през накацалите върху месата му мухи, до изтичащата кръв — всичко се отдръпна на заден план.
Докато накрая изчезнаха всички усещания. Той не бе нищо повече от сбор от мисли. Действия. Той не беше своят ум. Не беше тялото си.
Когато и последният дъх излезе от дробовете му, Едуан се наведе и стисна челюстите на капана. Сумтене, мощно напъване и желязото се разтвори с пъшкане.
Полека, като се бореше срещу бучащата в слепоочията му силна топлина, от която му прилоша, Едуан извади крака си от капана.
Тряс! Капанът щракна и из сечището се разхвърчаха парчета плът. Едуан се огледа, но наоколо нямаше други клопки. Надуши трупове наблизо, но те не бяха заплаха. Затова седна — капка по капка кръв, вещерството му вече го лекуваше.
Но това отнемаше толкова много енергия. Твърде много. А тъмнината бавно пълзеше към него.
Точно преди да изпадне в несвяст, мирис като от мокър пушек подразни носа му. Като угасени от дъжда огньове. Против волята и желанието на Едуан, лицето на майка му изникна в спомените му заедно с последните й думи.
Бягай, момчето ми, бягай!
След като насочи нишковещерските си сетива, докъдето стигаха, и разбра, че наоколо не се спотайват други пръснати, ловци и каквито и да било форми на живот, Изьолт преряза мрежата и се освободи.