Той е проследил среброто, предположи тя, и макар че нямаше начин да разбере как и защо, не можеше да спре увереността, от която гърбът й настръхна. Сребърните талери бяха важни; кръвовещият ги искаше.
Както обичаше да казва Хабим, използвай всички възможни средства.
Изьолт влезе предпазливо в сечището. Когато кръвовещият даже не трепна от тихото джапане на калта под краката й, тя продължи по-дръзко. Стигна до торбата с пари и надникна. Те й намигнаха отвътре точно както ги помнеше — двуглавите им орли бяха опръскани с кафяво. Покрити с кръв.
Проследил е кръвта.
Тя се обърна към кръвовещия. До ръката му лежеше изцапан мечешки капан, накацан от мухи. Парчета кожа и сухожилия висяха от затворените му нокти. Кръвовещият е стъпил право в него и сега се лекуваше.
Прах и мъртва плът капеше от браздите в раздрания мускул и заглушаваше дъжда с шумното хрущене и съскане.
Гледката беше изумителна. Нечовешки дар беше този да цериш собственото си тяло. Силата на Пустотата. Силата на демон.
Но когато Изьолт погледна спящото, изцапано с кал лице на кръвовещия, не видя ранен демон.
Тя преглътна.
Три пъти беше срещала досега Едуан, но за първи път успя да го огледа. Да го види.
Не беше очаквала това.
Сигурно защото в съня го нямаше напрежението на мускулите преди атаката. Нямаше го презрително вирнатия нос. Нямаше го хищническото чувство, което забулваше очите му.
Лицето му изглеждаше спокойно, главата му беше отпусната на една страна, а вратът му се бе изпънал. Бледите му устни бяха леко разтворени и дългите му гъсти мигли потрепваха при всяко вдишване.
Беше по-млад, отколкото си беше представяла Изьолт. Не повече от двайсетгодишен според нея. Но й се бе сторил възрастен с грубия си глас. С официалния си език.
Това личеше и по държанието му, сякаш беше вървял по света хиляда години и възнамеряваше да върви още толкова.
Този младеж беше следил Изьолт във Веняса. Беше й се усмихнал жестоко и кристалните му очи се бяха налели в червено. А след това я беше спасил в Лейна. С едно саламандрово наметало и едно изречение: Mhe varujta. Довери ми се, сякаш душата ми е твоя.
Изьолт се беше учудила откъде ли знаеше той думите. Как беше научил езика като номат.
Но сега… сега разбираше. С прилепнатите към надигащите му се гърди подгизнали дрехи, човек не можеше да сбърка стройната му фигура. Беше мускулест, но слаб. Това беше тяло, родено за бързина.
Тяло на номат, както показваше и кожата под разкъсаните му бричове. Светла като луната.
Mbe varujta.
Но не беше чистокръвен номат. Очите му не бяха така издължени като нейните, косата му не беше черна като нощното небе.
По-внимателно и по-тихо, отколкото си мислеше, че може, Изьолт коленичи до кръвовещия. Ремъкът на ножовете му лъщеше под дъжда, дръжките им се повдигаха едновременно с дишането му. Пръстите на Изьолт се протегнаха към дебелата желязна катарама, която лежеше във вдлъбнатинката между гърдите и рамото му. За да я разкопчае, трябваше да докосне голата кожа, защото катарамата се беше закачила в ризата и беше направила широка дупка в памучния плат.
Гола кожа. Светла, номатска кожа.
Мъжка кожа.
— Префърцунен глупак — изплю накрая тя и бързо-бързо откопча катарамата. Кожата на Едуан беше топла. И то учудващо при студения проливен дъжд. Пръстите й бяха ледени до…
Дъхът му секна. Тя застина.
Но кръвовещият не се събуди и след като се повзира в спящото му лице за миг, тя продължи работата си. Изтегли бързо кожения каиш изпод тялото му.
Богиньо, ама че беше тежък.
Едно повдигане. Второ. Презрамката се измъкна сред звънтящата мелодия на дръжките на ножовете и закопчалките. Устните на Изьолт се извиха в триумфална усмивка и тя се отдръпна на колене.
След като свали ремъка, забеляза кръвта по ризата на Едуан. Не беше от една рана, а от шест по-малки, на еднакво разстояние една от друга и по два сантиметра широки. Две под ключицата, две на гърдите и две на корема.
Изьолт преметна ремъка с ножовете през рамо и внимателно се отдалечи. Остави торбата с монетите на предишното й място и се върна в лагера си.
Там скри ножовете на кръвовещия и зачака събуждането му.
ДЕВЕТ
Шестнайсетте удара на камбаните отзвучаха, но Кам не се появи с храна. Като не го свърташе на едно място, защото, както казваше леля Иврен, това бе най-бързият път към лудостта, Мерик се застави да стане и подреди книгите от кухненската маса, шкафа и леглото.
Почукване. Мерик се завъртя и изпусна една книга. Магията му бликна…