Беше прозорецът. Отвореният капак се беше ударил в кривото стъкло. Сърцето на Мерик бавно се върна в гърдите му. Но ветровете му не се успокоиха, докато не отиде до прозореца.
Навън дъждът ръмеше. Сива мъгла захлупваше тъмния град. На слабата лампа зад гърба си той видя своето отражение.
Яростта се взря в него.
Подут и уродлив заради дефектното стъкло, но голият череп и червените петна си бяха на Мерик. Последици от експлозията. Той побърза да отвори прозореца, напипа с пръсти непознатата дръжка, после затвори здраво външния капак.
Но с дървените капаци отражението и приликите станаха по-отчетливи. На цялата дясна страна на лицето му и на ухото също имаше голямо парче яркочервена кожа с тясна черна ивица покрая. Кир, реши той, тъй като от много дни не се бе къпал.
Експлозията беше блъснала Мерик от тази страна, затова дясното му рамо, дясната ръка, десният крак бяха поели цялата сила на огъня.
Мерик хвърли предпазлив поглед към входната врата, но тя стоеше заключена. Кам нямаше да може да влезе, когато се завърнеше, не и без Мерик да почука заклинанието ключ. И тъй, той свали с методична предпазливост ризата си. Единайсет дни вече наблюдаваше раните, но досега беше виждал само част от общата картина. Парченце от истинското чудовище, което стоеше сега пред прозореца.
С притворени клепки той разгледа подробно тялото си в стъклената повърхност. Мръсотията, ако това беше мръсотия, осейваше новата розова плът, която покриваше дясната му страна. Черното слизаше надолу и се събираше най-гъсто на гърдите му. Върху сърцето му.
Трябваше да се изкъпе, щом му останеше време. Щом Кралските войски спрат да пъплят по улиците. Щом веднъж се сдобиеше с онова, което търсеше от Иглената кула.
Пристъпи наляво и се завъртя, за да огледа гърба си. Мръсотията продължаваше надолу по плешките му. А също и изгарянията, макар че бяха много по-малко.
— Избран от съдбата да стане велик? — измърмори той, докато си надяваше ризата. — Все това повтаряше, Къл, но я ме виж сега. Аз трябваше да умра, а ти да останеш жив.
Щом изрече това, един спомен изплува на повърхността. Ти трябваше да умреш, а майка ни да остане жива.
Мерик изсумтя мрачно. Леля Иврен казваше някога, че Вивия не е искала да измърмори това на погребението. Че гледката от смазаното тяло на майка им след скока от водния мост беше подтикнало Вивия към прибързана жестокост.
Но още тогава Мерик знаеше истината, както я знаеше и сега. Вивия вечно го винеше за майчината им меланхолия. Всеки път, когато Жана се скриваше в леглото за дни наред, опираше нож в китките си, заключваше децата си за цели седмици, Вивия охладняваше. Все повече и повече. Защото в нейното съзнание майка им беше слязла в мрака едва след раждането на Мерик.
Може би това беше вярно, нищо че леля Иврен непрекъснато твърдеше друго. Лудостта на Жана се събуди, когато се омъжи за брат ми, казваше тя. А не след раждането ти. Но Мерик не й вярваше. Особено след като отношенията на Иврен с брат й не бяха по-добри от тези между Мерик и Вивия.
Разбира се, Вивия беше отишла една крачка по-нататък от Серафин и беше опитала изцяло да премахне Мерик. Това не само щеше да й разчисти пътя към управлението, но щеше да отмъсти за самоубийството, което Мерик не бе причинил.
Но сестра му не беше успяла да го убие.
И сега беше ред на Мерик.
Когато Кам се прибра, беше се измокрила до кости. Мерик отвори на почукването й и тя влезе, а от нея течеше вода и оставяше мокри следи.
Мерик изчака вратата да се затвори и огледа храната, която Кам стискаше до гърдите си. Корав хляб, увехнали зеленчуци и спаружени плодове — всичките увити в съдрано парче рехав плат.
Мерик взе продуктите от студените й, хлъзгави от дъжда ръце, коремът му изкъркори и след като благодари грубо под носа си, отиде на сухата мивка. Някои от къщите в Ловац имаха водовещерски водопроводи, но апартаментът на Кълен не беше сред тях.
Когато Кам остана на мястото си, той й хвърли поглед назад.
— Какво има?
Преглъщане. После Кам тръгна напред, като потриваше влажните си ръце и избягваше да погледне Мерик в очите.
— По улиците ти казват Ярост, сър.
Ах! Значи му лепнаха прякора.
— Войниците намаляха — продължи жената, — но тези, които още са навън… Ами търсят те. Търсят… Ярост.
Мерик въздъхна остро и пусна зеленчуците и плодовете в мивката — повехнала глава целина, четири тлъсти репички с пръст и шест сини сливи, които леко бяха почнали да загниват. Кръглият самун ечемичен хляб беше достатъчно стар, че да си строши някой зъб, затова Мерик го уви в мокрото парче плат и го остави на масата да се напои и омекне.