Свъсеният му поглед се задържа там.
— Ще успеем ли да стигнем до Иглената кула? След като толкова много войници ме търсят?
Той изви очи към момичето, което беше свило устни настрани. Израз, който значеше, беше научил Мерик, че се е замислила.
— Сигурен ли си, сър… Искам да кажа…
Тя се покашля, внезапно отиде до мивката и с учудваща бързина се зае да търка репичките с кокалчета. Белегът на лявата й ръка се набръчка и разпъна.
— Какво? — настоя Мерик и се приближи с една крачка.
Кам зачисти още по-настойчиво.
— Сигурен ли си, че искаш да отидеш в Иглената кула, сър? Ами ако… ами ако друг се е опитал да те убие, а не сестра ти?
По врата на Мерик изби червенина.
— Тя е била — без емоции, без натъртване. — Знаех го преди площад „Присъда“, а сега не се съмнявам.
— Това, че управлява Иглената кула — възрази Кам, — не значи, че тя е изпратила убиеца.
Топлината се надигна по гърба на Мерик.
— Знам, че е била тя, Кам. Откакто се преместих в столицата, аз съм пречка за плановете й. А сега, сега — продължи той и горещината обхвана дробовете му — намерих директна връзка между Вивия и убиеца. Трябва ми едно последно доказателство, момче. Нещо, което да дам на Върховния съвет. Сигурен съм, че ще го открия в Иглената кула.
— Ами ако не го откриеш? — изписука Кам, но нещо в тънкия й глас го накара да се замисли.
Той сви пръсти. Ставите му изпукаха.
— Откъде дойде това?
Тя затърка още по-усилено и силното дращене продължи под думите й:
— Чух нещо на улицата, сър. Нещо лошо. Нещо, което ме кара да мисля… Ами кара ме да си мисля, че сестра ти не стои зад това.
— И какво си чул?
— Че е имало втора експлозия — и с тези думи историята й бликна. — Точно като на „Жана“, сър, и хората говорят, че били карторците. Или далмотийците. Но казват, че които и да са били, същите хора взривили и другия кораб.
— Какъв друг кораб? — попита Мерик, а сърцето му падна в петите.
— О, сър — Кам спря на средата на репичката с клюмнало напред тяло. — Корабът на императрицата на Марсток и всички на борда загинали. Включително… включително онази домна, която возехме на „Жана“. Сафия фон Хастрел.
Вивия не откри нищо ново под земята, освен още бягащи паяци, стоножки и земноводни, и макар че както й се струваше, часове наред беше местила камъни, преградата от отломъците не изтъня.
Но ядът й беше добре дошъл. Той я караше да мести челюст насам-натам, докато крачеше по „Ястребов друм“ през вялата буря. Изостряше маската й в непробиваема насмешка и когато стигна най-голямата от градските наблюдателни кули, отново беше Нихар.
Тя се заизкачва в кулата, като кимаше отсечено на войниците, отдаващи чест един по един с юмрук до сърцето. Тук беше различно от Залата за битки. Нямаше ги подигравателните погледи. Нямаше го очакването, че ей сега ще се препъне, ще падне и ще се провали. Вивия вярваше на тези мъже и знаеше, че те също й вярват.
— Бормин, Ферик — назова тя по име мъжете пред вратата на най-високото ниво на кулата и чак тогава излезе навън на дъжда.
Отиде до офицера на терасата — високата, широкоплещеста Стейша Сотар, или Стикс за всички, които я познаваха достатъчно добре, за да заслужат тази привилегия.
Черната кожа на Стикс лъщеше мокра от дъжда, бялата й, вързана отзад коса бе залепнала за черепа. Тя помаха на Вивия и вещерският й знак — обърнат надолу триъгълник за цялостно водовещерство — се разтегна.
Ако Вивия умееше да контролира водата единствено в течното й състояние, то Стикс я контролираше във всичките й форми. От лед, през пара, до росенето на дъжда. И ако Вивия се нуждаеше от водата, за да черпи сили от нея, то Стикс можеше да привика парата от въздуха.
Както винаги Стикс присви късогледите си очи и щом разбра кой приближава, отдаде чест.
— Сър.
Винаги наричаше Вивия така, а не Ваше Височество или принцесо. За Стикс Вивия беше капитан на кораб.
За Вивия Стикс беше… Твърде е добра за мен.
Вивия нагоди лицето си в синхрон със строгата и намръщена физиономия на Стикс, после извади далекогледа от шинела си. От върха на кулата, най-високата точка в града, ясно можеха да се видят разнородните покриви, долината и отвъд нея чак до степните ферми в далечината. Въпреки дъжда живописните фермерски къщи изпъкваха сред ярката зеленина.
Вивия обичаше морето. Безспирното надигане на синьо-зелените вълни. Простото съзнание, че всичко, което стоеше между живота и смъртта, беше малко насмолено дърво и вярата в щедростта на Ноден.