В тишината обаче го споходи мисъл. Нещо, което леля Иврен му казваше, когато го гълчеше: „Ярост никога не забравя, Мерик. Стореното от теб ще се завърне с десетократна сила и ще те преследва, докато не изкупиш вината си“.
Мерик бавно разкърши китките си, като изпитваше доволство от протеста на новата кожа. От разкъсването на мехурите и ивиците мръсотия. Грешките му не му даваха покой, но може би… Ако наклонеше главата си под правилния ъгъл, щеше да види това не като прокоба, а като дар.
Убиецът в нощта. Пожарът на „Жана“. Жената на площад „Присъда“. Всяка случка беше водила Мерик дотук, до храма на Ноден. До фреската на Лявата ръка на бога.
А само глупак отказваше даровете на Ноден.
Защо в едната си ръка си стиснал нож?
— За да напомня остротата ми на хората — прошепна Мерик на камъните.
Защо в другата държиш парче стъкло?
— За да им напомня, че виждам всичко.
Вземи божия дар. Превърни се в Ярост.
Време беше да въплъти чудовището, което е бил досега. Край на притъпената дистанция. Край на борбата срещу нихарската същност. Само зъл, гладен гняв.
Един в името на многото; мъст за хората, които беше изгубил.
Време беше да изкупи вината си. Време беше да отдаде справедливост на онеправданите. Време беше да въздаде наказание на коварните.
И Мерик знаеше отлично откъде да започне.
ДЕСЕТ
На Сафи й се щеше да беше умряла. Тогава поне щеше да се завърне като призрак, за да сплаши ад-бардовете.
Така и не ги заведоха с Ванес в поселището. Дори не бяха спрели наблизо. Само жената, Лев, се беше отделила от групичката и беше изчезнала в джунглата. Но Сафи не знаеше в коя посока беше тръгнала.
В един миг Лев беше там и вървеше безшумно като сърна зад командира, който крачеше зад Сафи. Сетне изведнъж изчезна, а когато Сафи се извърна назад да огледа зеления гъсталак, получи смушкване с меч в най-горния прешлен.
— Върви, не се оглеждай, еретичке.
Еретичка. Това беше думата за нерегистрираните вещици в Карторската империя. Дума за бегълците от закона.
А ад-бардовете бяха положили клетва да ги разпознават и премахват. Те усещаха тайното вещерство. Откриваха скритите вещици.
— Краката ме болят, ад-бард.
— Тъкмо ще ти е за урок.
— Китките също ме болят.
— Прекрасно.
Сафи му се усмихна мило през рамото си.
— Кучи син.
Никаква реакция от вътрешността на шлема. Само металическото:
— И други са ми го казвали.
Само че Сафи сега подгряваше.
— Къде отиваме?
Командирът замълча. Затова тя настоя:
— Кога ще пристигнем?
Пак мълчание.
— Каква отрова дадохте на императрицата? Имате ли намерение да ни нахраните, или ще оставите глада да ни умори? Всички ад-бардове ли са като теб и се клатушкат като патици, когато ходят?
Когато мъжът пак не й отговори:
— Ще се разпищя, да знаеш.
От шлема се чу въздишка.
— А аз ще ти завържа устата, еретичке. Този номер с китките? Няма да се получи, когато ти запуша устата.
Това накара Сафи да замълчи. Не заради заплахата в думите му, а просто не остана какво друго да каже. Нямаше истина, нямаше лъжа. Вещерството й не регистрираше никого от ад-бардовете. Как, искаше да знае тя, беше възможно това?
Откакто я заловиха, това беше единственото нещо, което беше научила за враговете си, а то с нищо не й помагаше за бягството. Но появеше ли се все пак възможност, тя беше готова за нея.
Ванес се събуди.
Не дойде на себе си постепенно и замаяно, а скочи внезапно, уплашена като хищник. В един миг императрицата лежеше отпусната в ръцете на великана, докато Зандър минаваше през ниско дере. Той трябваше да се приведе напред, за да се изкачи по склона, и тялото му се беше привело под странен ъгъл.
В това време Сафи се беше спряла на десетина крачки и мечът на командира я държеше мирна. Тя наблюдаваше Зандър и се възхищаваше на лекотата, с която носеше Ванес по възвишението.
Но по средата му Ванес се превърна във вихър.
Зарита. Запищя. Падна на земята, докато Зандър се мъчеше да остане прав.
Императрицата скочи на крака, преди умът на Сафи да успее да обработи събуждането й. Хукна да бяга, преди великанът, командирът — или пък Сафи — да я последват.
Но не стигна далеч. Краката на Зандър бяха два пъти по-дълги от нейните и за секунди мъжът я улови отзад. Тя запищя като пръсната.
Това даде достатъчно време на Сафи. Предостатъчно даже. Тя падна на колене и се превъртя назад. С тяло подкоси командира, после го шибна в слабините с лявото рамо. Сигурно го заболя въпреки дългата броня.