— Аха.
Мерик едва сдържа усмивката си. Иглената кула беше приют за най-бедните в Ловац. Идеята беше на майка му, а след смъртта на кралицата той премина право в ръцете на Вивия.
Ама че лесно. Без да се напъва, Мерик беше открил връзката между Гарън и Вивия. Липсваше му само веществено доказателство, нещо, което да пъхне в ръцете на Върховния съвет и което да покаже отвъд всяко съмнение, че сестра му е убийца. И не беше годна да управлява.
Ето че сега имаше диря. И то добра.
Но преди да може да се усмихне, стаята се изпълни със стържене на метал в дърво.
Ех, това беше лош късмет.
За стража.
Навън се отприщиха ветровете на Мерик и вдигнаха мъжа като кукла. След това го засилиха и той полетя право към принца.
Чийто юмрук чакаше в готовност.
Раздраните кокалчета на Мерик посрещнаха ченето на стража. Със стремглава бързина. Ураган срещу планина. Стражът мигом изгуби свяст, безжизненото му тяло рухна и Мерик хвърли поглед към първия войник.
Но по-възрастният мъж вече беше на вратата на затвора, мъчеше се отчаяно с ключалката и си мърмореше:
— Много съм стар за това. Много съм стар.
Водите на ада. Вината прониза Мерик в гърдите. Беше получил това, за което дойде, и ако не побързаше, щеше да си намери белята. Затова остави войника да избяга и се спусна към отворената врата на къщурката.
Но на средата на пътя се закова, защото вътре се шмугна врещяща жена:
— Гладът не е престъпление! Дайте ни хляб и свобода!
Беше онази същата и двамата й сина се намъкнаха след нея. Ноден да го обеси, не му ли стигаха засечките за един ден?
Отговорът беше не, явно не му стигаха.
Щом зърна припадналия страж и голото лице на Мерик, жената тутакси се умълча. Застина неподвижно. В кървясалите й очи се показа смътна надежда.
— Ти — промълви тя. Сетне се запрепъва напред с протегнати ръце. — Моля те, Ярост, ние не сме сторили зло.
Мерик вдигна качулката си и за кратко болката заглуши всички звуци. Заслепи го, докато жената и синовете й се приближаваха.
Тя го стисна за ръката.
— Моля те, Ярост! — повтори и вътрешно Мерик се сгърчи от името. Наистина ли беше толкова уродлив? — Моля те, сър! Ние сме добри и отдаваме почит на храма ти! Не заслужаваме гнева ти, искаме само хляб за семействата си!
Мерик се освободи от нея. Кожата му се обели под ноктите й. Всеки миг войниците щяха да се изсипят от архивния отдел, а не му се щеше да привлича внимание, като набие момчетата и майка им.
— Хляб и свобода казваш, а? — Мерик взе халката с ключовете от колана на припадналия страж. — Дръж това.
Проклетата жена се отдръпна уплашено от протегнатата му ръка.
А ето че времето му вече изтече. Отвън гърмеше познатият звук на ветробарабана. Свикват се спешно войници, гласеше ритъмът, на площад „Присъда“.
Мерик хвърли ключовете на по-близкото момче и то непохватно ги улови.
— Ако искате, пуснете затворниците на свобода, но побързайте. Защото сега е моментът всички да бягаме.
След това се вряза в тълпите, снижи глава и забърза. Защото ако на жената и синовете й не им стигаше здрав разум да побягнат, на Мерик Нихар той не му липсваше.
Даже мъртъвците имаха живот, който не искаха да изгубят.
ДВЕ
Това не беше Азмир.
Като ученичка на Сафия фон Хастрел географията не й вървеше, но дори тя позна, че сърповидният залив не е столицата на Марсток. Макар че, да я опикаят невестулките, щеше й се да е.
Всичко друго би било По-занимателно от взирането в еднообразните тюркоазени вълни вече цяла седмица, които изпъкваха така странно на фона на черната, непроходима джунгла отвъд тях. Защото тук, на най-източния край на Спорните земи — дълъг полуостров от ничия територия, който не принадлежеше нито на пиратските клики в Салдоника, нито на империите, — изобщо нямаше какво да се прави.
Зад Сафи, почти едновременно с морското вълнение, изшумоля хартия, а над шепота й пропя безгранично спокойният глас на императрицата на Марсток. По цял ден тя четеше официалните писма и съобщения на ниската масичка в средата на кабината й и спираше само колкото да уведоми Сафи за някой сложен политически съюз или скорошна промяна в южните граници на империята.
Това беше тягостно и досадно и простичката истина беше, поне по мнението на Сафи, че на красивите хора трябва да им се забрани да четат лекции. Нищо не убиваше по-бързо красотата от скуката.
— Домна, ти слушаш ли ме?