Морски пожар.
Черната му жажда не знаеше насита. Вятърът не можеше да го угаси. Водата само разпалваше още по-нависоко смолистите му пламъци.
Сафи обгърна отпадналата императрица и я свали в спокойните вълни. След като се бе спасила от нападението, не си отдъхна. Главата й не се замая от щастие, че е стигнала брега. Усети единствено растяща празнота. Сгъстяващ се мрак. Защото това беше животът, който я чакаше. Не досада и лекции, а адски пламъци и убийци. Кланета и безконечно бягство.
И само тя можеше да се спаси от него.
Мога да побягна, помисли си и огледа дългата крайбрежна ивица, мангровите дървета и палмите зад нея. Императрицата дори няма да забележи. Нито ще я интересува.
Ако тръгнеше на югозапад, все някога щеше да стигне до Пиратската република Салдоника. Единствената цивилизация, ако можеше да се нарече така, и единственото място, където щеше да намери кораб, за да се измъкне оттук. Но беше почти сигурна, че нямаше да оцелее сама в онази човешка клоака.
Пръстите й се повдигнаха към нишкокамъка, защото точно когато животът на Сафи висеше на острието на ножа, рубинът най-сетне беше светнал.
Ако Изьолт беше тук, Сафи щеше да хукне към джунглата, без да се замисля. С нея Сафи беше смела. Беше силна. Безстрашна. Но Сафи не знаеше къде е нишкосестра й, нито кога, нито дали изобщо ще я види отново.
Това означаваше, че засега шансовете й бяха по-добри с императрицата на Марсток.
Щом от кораба остана само горящият му скелет и огнената вълна от нападението се отдръпна, Сафи се обърна към Ванес. Императрицата стоеше закована, вдървена като желязото, което контролираше.
По кожата й имаше следи от пепел. Две кървави черти засъхваха под носа й.
— Трябва да се скрием — изграчи Сафи. Подземни богове, пиеше й се вода. Студена, утоляваща, сладка вода. — Огънят ще привлече карторската армада.
Едва-едва императрицата отлепи поглед от хоризонта и го прикова върху Сафи.
— Може да има оцелели — изръмжа тя.
Сафи сви устни, но не възрази. И може би точно заради това раменете на Ванес увиснаха леко надолу.
— Тръгваме към Салдоника — беше всичко, което каза императрицата на Марсток след това.
И с ядосаната Сафи зад гърба си пое през каменистия бряг към сгъстяващия се мрак.
ТРИ
Покой, каза си за хиляден път от зазоряване Изьолт дет Мидензи. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.
Не че усещаше едните или другите. Струваше й се, че цяла вечност беше тичала надолу по склона в ледения планински поток. Два пъти беше паднала и два пъти бе цопнала цялата.
Но не биваше да спира. Трябваше да тича. Макар че въпросът накъде не й даваше мира. Ако беше разчела правилно тази сутрин картата, преди пръснатите да надушат миризмата й и да се спуснат по дирите й, тогава се намираше някъде в близост до най-северната точка на Спорните земи.
А това означаваше, че няма да има селца, в които да се приюти. Нито хора, които да я спасят от преследвачите й.
Вече седмица Изьолт се придвижваше към Марсток. Пустеещите низини около Лейна накрая бяха преминали в баири. Чукари. Тя никога не беше стъпвала на места, където билата скриваха небето. О, беше виждала заснежени върхове и назъбени подножия на картинки и беше слушала разказите на Сафи за тях, но никога не беше предполагала колко дребничка щяха да я накарат да се чувства. Колко откъсната от света и хваната като в капан, когато хребетите притулваха небето от погледа й.
Всичко се утежняваше още повече от пълното отсъствие на нишки. Изьолт беше нишковеща и виждаше нишките, които съграждаха, нишките, които свързваха, и нишките, които разкъсваха. Денем хиляди багри трептяха във всеки миг над главата й. Само дето без хора нямаше и нишки, а без нишките нямаше цветове, които да пълнят очите и ума й.
От дни Изьолт беше сама. Беше вървяла по килим от борови иглички и само безбройните дървета, които проскърцваха на вятъра, й правеха компания. И въпреки терена тя се бе придвижвала предпазливо. Никъде не остави отпечатък, никъде не остави следа и неизменно, неизменно следваше пътя на изток.
До тази сутрин.
Четирима пръснати бяха надушили дирите й. Изьолт не разбираше нито откъде се бяха взели, нито как я бяха проследили. Наметалото от саламандрово платно, което кръвовещият Едуан й беше дал преди две седмици, трябваше да прикрие миризмата й от тях, но ето че не стана така. Изьолт усещаше черната гнилоч на нишките на пръснатите, които още я преследваха.