И с всяка минута я настигаха.
Трябва да увия нишкокамъка, помисли си разсеяно Изьолт, откъслечна нишка от вътрешния диалог, която се оплиташе между тропота и плясъка на стъпките й. Да го увия в парче плат, за да не ме дращи, докато тичам.
Беше прехвърлила в ума си поне стотина пъти точно този рефрен, защото не за първи път й се налагаше да търчи с всички сили през неравни гористи местности. Но всеки път, когато най-сетне смогваше да поспре и да се скрие под някой дънер, за да си поеме дъх и да напъне магията си за някакъв знак от преследващи нишки, тя все забравяше да увие нишкокамъка. Поне докато той не започна отново да я драска.
Друг път пък Изьолт се унасяше дълбоко в мислите си и за известно време забравяше напълно къде се намира. Представяше си какво би било наистина да бяха Каар Ауен.
Двете със Сафи бяха ходили на Кладенеца на произхода в Нубревна. Бяха се докоснали до извора му и земята се беше разлюляла от трус. Аз намерих Каар Ауен, беше им казала монахинята Иврен, а вие събудихте водите на Кладенеца.
За Сафи това звание беше съвсем естествено. Тя беше слънчево сияние и непринуденост. Естествено, че тя ще бъде половинката от Каар Ауен, наречена носителя на светлината. Не че Изьолт беше нейна противоположност. Не беше нито звездно сияние, нито потайност. Изобщо не беше нищо.
Освен ако не съм. Освен ако не мога да бъда.
И с тези сгряващи я мисли Изьолт се унасяше в сън.
Но днес за първи път нишкокамъкът беше грейнал — сигнал, че се намира в опасност. Само се надяваше, че където и да беше Сафи в този час, тя не се бе уплашила от собствения си мъждукащ рубин.
Изьолт се надяваше още, че камъкът светеше заради нея, защото ако и Сафи беше в опасност…
Не, не бива да се тормози така. Единственото, което можеше да направи в момента, беше да бяга.
Едва две седмици бяха минали, откакто адските огньове бяха пламнали в Лейна. Откакто марсточаните й бяха отнели Сафи, откакто беше спасила Мерик от срутената сграда и независимо от всичко беше решила, че ще последва нишкосестра си.
След това Изьолт беше претърсила призрачната Лейна, докато не откри изоставеното кафене на Матю. В кухнята намери храна, също и чиста вода. А в избата — даже и кесия сребърни монети.
След като осем дни никой не я потърси, ще — не ще, Изьолт прие, че никой нямаше да дойде. Дом Ерон навярно беше чул, че императрицата на Марсток е отвлякла Сафи и вероятно заедно с Хабим и Матю бяха тръгнали след нея.
На Изьолт не й остана друг избор, освен да тръгне с равномерно темпо на североизток, като денем спеше, а нощем пътуваше. Защото в горите на Вещерия се срещаха два вида хора: тези, които се опитваха да те убият, и тези, които успяваха. Най-добре беше човек да избягва и двата лагера.
Но в нощния мрак дебнеха и сенки, полъхът на вятъра и спомени, които Изьолт не можеше да прогони. Мислеше си за Сафи, за майка си, за Корлант и проклетата му стрела, която едва не бе отнела живота й. Мислеше си за пръснатите от Лейна и за белега с формата на сълза, който й беше останал от тях.
Мислеше си и за Кукловода, която постоянно превземаше сънищата й. Беше се нарекла становеща и настояваше, че Изьолт била като нея. Но Кукловода пръскаше хората и контролираше нишките им. Изьолт не можеше и никога не би направила това.
Но най-много от всичко мислеше за смъртта. Нейната собствена. В края на краищата разполагаше с една сабя и вървеше към бъдеще, което може би не съществуваше.
Бъдеще, което много скоро можеше да свърши, ако пръснатите зад гърба й най-накрая я застигнеха. Когато я застигнеха, защото Изьолт не я биваше много да бяга. Ето защо разчиташе толкова много на Сафи, която се оставяше на интуицията на краката си да я спасяват. В опасни ситуации като тази Изьолт си беше най-злият враг, защото страхът удавяше разума й на нишковеща.
Додето не зърна петуниите. Цял килим покрай потока. Диви, както изглеждаше. Безобидни.
Но не бяха диви. Нито безобидни.
Тозчас Изьолт излезе от потока. Скованите й нозе се препънаха, докато се изкачваше по брега. Падна, улови се с ръце, китките й се огънаха назад.
Тя не забеляза, не я интересуваше, защото, накъдето и да погледнеше, беше пълно с петунии. Почти невидими на шарените сенки, но ако човек знаеше как да гледа, нямаше да ги пропусне. Нямаше, ако беше номатец.
Макар да приличаше на проста животинска пътечка, прорязана между боровете, Изьолт можеше да разпознае номатския път, щом го зърнеше. Осеяни с капани, просеките имаха за цел да предпазват племената от натрапници и означаваха сигурна смърт за всеки неканен в кервана гост.