Натисна звънеца. Бе прекарал предишния ден в опити да се върне към живот в самота. Беше толкова замаян, че с мъка възстанови контакта със самия себе си. След седем седмици в бурния океан се озоваваше проснат на пясъка, изтощен, мокър до кости, едновременно затъпял и изненадан. Раните, нанесени му от Тризъбеца, бяха заздравели. И знаеше едно - ще каже на Камий, че не е убиец. Поне това. А ако намереше начин, щеше да я уведоми, че е открил човека с кучетата. Чувстваше се неудобно с полицейската си фуражка, с обточените си с ширит панталони, със сакото си с пагони и с медала на петлицата, фуражката поне прикриваше остатъка от тонзурата му.
Камий отвори под наблюдението на двамата полицаи и им направи знак, че познава посетителя.
- Две ченгета ме пазят непрекъснато - каза тя, като затвори вратата - и не успявам да се свържа с Ад-риен.
- Данглар е в Префектурата. Попълва едно чудо-вищно досие. Ченгетата ще те пазят два месеца.
Адамсберг се заразхожда из ателието и успя горе-долу да разправи историята си, като се опитваше да заобиколи Ноела и някои от пробите. На средата на разказа си спря.
- Освен това открих онзи с кучетата - каза той.
- Хубаво - бавно изрече Камий. - И как ти се струва?
389
- Като предишния.
- Радвам се, че ти харесва.
- Да, така е по-лесно. Можем да си стиснем ръцете.
- Примерно.
- Да разменим няколко думи между мъже.
- П това също.
Адамсберг поклати глава и довърши разказа си -Рафаел, бягството, драконите. Преди да си тръгне, й върна книжката с правилата на играта, после полека затвори вратата след себе си. Лекото тракване го шокира. Всеки от своята страна на тази дървена плоскост. Живееха разделени, заключили се със собствените си ръце. Двата му часовника поне си стояха един до друг на лявата му китка и дискретно се докосваха.
390
I-XIV
Всички в Бригадата бяха в униформи. Данглар до-волно огледа събраните в Съборната зала хора. В дъното бе подготвена естрада за официалната реч на дивизионния комисар - служебно досие, комплименти, закачане на новата значка. После - собственото му слово: благодарности, остроумия и емоции. След което прегръдки с колегите, общо отпускане, хапване, пийване и гюрултия. Наблюдавате вратата в очакване да влезе Адамсберг. Възможно бе комисарят да не пожелае да се върне в Бригадата точно в този тържествен и празничен момент.
Клемантин носеше най-хубавата си рокля на цветя, а Жозет бе по костюм и кецове. С цигара в ръка, Клемантин се чувстваше като у дома си. Бе открила сержант Гардон, който навремето любезно й бе заел тесте карти - жест, който тя не бе забравила. Погълната от този полицейски свят, хванала чашата си с две ръце, крехката хакерка, скъпоценната нарушителка на закона не се отделяше от Клемантин. Данглар бе поръчал качествено шампанско в огромни количества, сякаш искаше да придаде на вечерта максимална плътност и да я насити с фини мехурчета, които да преминат през нея като редки молекули. За него церемонията бележеше собственото му повишение много по-малко, отколкото края на мъките на Адамсберг.
Комисарят дискретно се появи на вратата и за миг Данглар се подразни, че не е благоволил да си облече униформата. Но веднага се успокои, като видя как мъжът колебливо се придвижва в тълпата. Този човек с красиво мургаво лице и правилни черти не беше Жан-Батист, а Рафаел Адамсберг. Капитанът разбра как планът на Ретанкур е могъл да се задейства на двай-
391
сет крачки от ченгетата в Гатино. Посочи го с пръст на Санкартие.
- Ето го - каза той. - Братът. Онзи, дето разговаря с Виолет Ретанкур.
- Ясно как е изцакал колегите - усмихна се Санкартие.
Комисарят вървеше малко след брат си с нахлупена върху тонзурата фуражка. Клемантин безцеремон-но го огледа.
- Три кила ми наддаде, Жозет - каза тя, горда с постижението си. - Отива му този син костюм, хубав е.
- Сега, като вече няма ключалки, няма и да слизаме заедно в подземията - със съжаление изрече Жозет.
Адамсберг прегърна брат си през раменете и се огледа. В крайна сметка този начин да се върне в Бригадата, когато всичките му оперативни работници са в пълен състав, му допадаше. След два часа всичко щеше да е свършило - въпросите, отговорите, вълненията и благодарностите. Щеше да е много по-прос-то, отколкото бавното придвижване от човек на човек, от кабинет на кабинет. Пусна Рафаел, махна за поздрав на Данглар и се отправи към официалната двойка - Брезийон и Лалиберте.
- Хей, мен - възкликна Лалиберте, като го потупа по рамото. - Здравата се бях отклонил от кралския път. Можеш ли ти да ми приемеш извиненията? Задето те преследвах като проклет килър?
- Имаше всички основания - усмихна се Адамсберг.