- Да. Имаше и други книги, много поезия, илюстровани издания. Прекопирвах, рисувах, попрочитах нещичко. На осемнайсет години още му ходех на гости. Една вечер четях и драсках на голямата му дървена маса, която вонеше на гранасяло, когато това се случи. Точно затова си спомням дума по дума онзи откъс от стихотворение, все едно, че куршум е заседнал в главата ми и си е останал там. Бях прибрал книгата на мястото й и към десет вечерта тръгнах да се разхождам в планината. Изкачих се чак до Конш дьо Со-зек.
- До какво? - прекъсна го Данглар.
- Пардон. Това е едно възвишение над селото. Та седях там и тихо си повтарях редовете, които бях прочел и които обикновено забравях още на другия ден.
- Я ги кажете.
- Кой бог, кой жътвар на вечното лято небрежно бе захвърлил тоз златен сърп в звездната нива?
- Това е от Виктор Юго.
- Така ли? И кой си задава този въпрос?
- Една жена с голи гърди, Рут.
- Рут ли? Винаги съм мислел, че аз си го задавам.
- Не, Рут си го задава. Юго не ви е познавал, не забравяйте. Това е краят на едно дълго стихотворение, „Спящият Бооз“. Но кажете ми само едно. И с йодните жаби ли става същото? Това с пушенето и експлодирането. Или само с краставите?
Адамсберг му хвърли уморен поглед.
- Съжалявам - каза Данглар и отпи от чашата си.
- Рецитирах си тези стихове и ми беше приятно. Бях изкарал първата си година като дознател в полицейското управление на Тарб и се бях върнал на село
49
за двуседмичната ми отпуска. Беше през август, нощем захладняваше и аз потеглих към къщи. Измих се, без да вдигам шум, живеехме девет души в две стаи и половина, когато отнякъде изникна Рафаел с налудничав поглед и окървавени ръце.'
- Рафаел?
- По-малкият ми брат. Беше на шестнайсет години.
Данглар остави чашата си, поразен.
- Брат? Мислех, че имате само пет сестри.
- Имах брат, Данглар. Почти близнак. Бяхме като два пръста на една ръка. Изгубих го преди близо трийсет години.
Съвсем смаян, Данглар запази почтително мълчание.
- Вечер се срещаше с едно момиче горе, до водната кула. Не някаква свалка, а истинска любов от пръв поглед. Лиз, момичето, искаше да се оженят, щом навършат пълнолетие. Което хвърляше в ужас майка ми и в ярост семейството на Лиз, което беше против най-малката им дъщеря да се обвърже с такъв селяндур като Рафаел. Тя беше кметската дъщеря, нали разбирате.
Адамсберг замълча за миг, после продължи:
- Рафаел ме хвана за ръката и каза: „Тя е мъртва, Жан-Батист, мъртва е, убита е.“ Запуших устата му с ръка, измих му ръцете и го завлякох навън. Плачеше. Заразпитвах го. „Какво е станало, Рафаел? Разкажи ми, за Бога.“ - „Не знам - отговори той. - Бях там, коленичил до водната кула, окървавен и с шило в ръката, а тя, Жан-Батист, тя беше мъртва, имаше три дупки в корема. Умолявах го да не вика, да не плаче, не исках семейството да го чуе. Попитах го откъде е дошло шилото, дали е негово. „Нямам представа, беше в ръката ми.“ - „Но преди това, Рафаел, какво правеше преди това?“ - „Не си спомням, Жан-Батист, кълна ти се. Много пихме с приятелите.“ - „Защо?“ -„Защото тя беше бременна. Бях в паника. Но не й мис-
50
лех злото.“ - „Не тогава, Рафаел, а между приятелите и водната кула.“ - „Минах през гората, за да отида на срещата, както обикновено. Тичах, защото ме беше страх или защото бях пиян, ударих се в табелата и паднах.“ - „Каква табела?“ - „Онази за Емериак, дето я изкриви бурята. После вече бях до кулата. Три червени дупки, Жан-Батист, и шилото в ръката ми.“ - „Но между двете нищо ли не си спомняш?“ - Нищо, Жан-Батист, нищичко. Може би от удара в главата съм полудял или може би съм си луд или може би съм чудовище. Не си спомням кога... кога съм я намушкал.“ Попитах го къде е шилото. Беше го оставил горе, до Лиз. Погледнах небето и казах, че имаме късмет - ще вали. После наредих на Рафаел хубаво да се измие, да се пъхне в леглото и да твърди, ако някой се появи, че сме играли на карти в малкия двор от десет и четвърт вечерта. „Играли сме на екарте от десет и четвърт, ясно ли е, Рафаел? Ти си спечелил пет пъти, аз - четири.“
- фалшиво алиби - отбеляза Данглар.
- Точно така. И само вие сте в течение. Изтичах горе и Лиз беше там, както ми я бе описал Рафаел, убита, с три прободни рани в корема. Взех шилото, цялото му острие беше окървавено, а по дръжката имаше следи от пръсти. Притиснах го до ризата си, за да запазя отпечатъка и дължината му, после го тикнах в джоба си. Валеше ситен дъжд и отмиваше следите от стъпки около тялото. Хвърлих шилото в Торк.
- В кое?
- В Торк, една река, която тече през гората и на места образува дълбоки вирове. Хвърлих шилото в един дълбок шест метра вир и го затрупах с двайсетина камъка. Нямаше скоро да изплува.