В кабинета си майорът бе станал по-сериозен и вече не получаваше пристъпи на жизнерадост. Вероятно защото е седнал, каза си Адамсберг, или заради официалната обстановка.
- Едното шило може да е купено в Страсбург през септември - каза той, - другото през юли в Рубе и тъй нататък. Не е възможно да бъде проследен по този начин.
- Не е - съгласи се Трабелман. - Искате ли да видите нашия човек? Още няколко часа подгряване и всичко ще си признае. Трябва да ви кажа, че когато го прибрахме, имаше в кръвта си равностойността на бутилка и половина уиски.
- Поради което не помнеше нищо.
-Това непомнене много ви впечатлява. Не и мен, господин комисар. Защото амнезията и психическото объркване могат да му спестят десет-петнай-сет години затвор. А това не е без значение, нали така? Всички го знаят този номер. Така че в амнезията им вярвам колкото във вашия преобразил се
72
в дракон принц. Но идете да го видите, Адамсберг, убедете се сам.
Бернар Ветийо - около петдесет, дълъг и слаб, с подпухнало лице, разплул се върху кушетката - безразлично погледна Адамсберг. Този или някой друг, какво му пукаше. Адамсберг го попита дали иска да говори и той кимна.
- Обаче нямам какво да разказвам - изрече с безизразен глас. - Нищо нямам в главата, нищо не помня.
- Знам. А преди, преди да се озовете на този път?
- Ами дори не знам как съм отишъл дотам. Не обичам да ходя. Три километра са си бая разстояние.
- Да, но преди - настоя Адамсберг. - Преди пътя.
- За преди си спомням много добре. Хей, момче, не съм си забравил целия живот я! Само този проклет път и всичко след него.
- Знам - повтори Адамсберг. - Та какво правехте преди?
- Ами пийвах си, какво.
- Къде?
- Отначало бях в кръчмата.
- Коя?
- „Малката тапа“, до зарзаватчията. Ха сега кажете, че съм си загубил паметта.
- А после?
- Ами после ме изхвърлиха, както обикновено, щото нямах пукната пара. Вече бях толкова къркан, че нямах сили да прося. Тогава потърсих къде да поспя, някъде на завет, че голям студ беше свил. Моето място ми го бяха заели едни типове с три песа. Чупих се и отидох в градинката, където се заврях в онзи куб от жълта пластмаса за децата. Вътре е по-топло. Нещо като нита е, с малка вратичка. А на земята има нещо като мъх. Обаче фалшив мъх, да не се ударят децата, ако паднат.
73
- Коя градинка?
- Ами градинката с масите за пинг-понг близо до кръчмата. Не обичам да ходя.
- И после? Сам ли беше?
- Имаше още един, който напираше да влезе в същата ниша. Голям карък, рекох си. Обаче бързо си промених мнението, защото онзи имаше две бутилки в джобовете. Келепир, рекох си, и веднага обявих цвета. Ако искаш нишата, ще делим виното. Той се съгласи. Дашно другарче се оказа.
- Спомняш ли си го това другарче? Как изглеждаше?
- Ами не че нямам памет, ама вече доста бях гав-рътнал, не трябва да се забравя. И беше тъмно като в рог. Пък и на харизан кон зъбите се не гледат. Не той ме интересуваше, а пиячката му.
- Но все пак си спомняш малко. Опитай, разкажи ми. Всичко, което си спомняш. Как говореше, как изглеждаше, как пиеше. Какъв беше - висок, дебел, нисък, млад, стар?
Ветийо се почеса по главата, сякаш за да си насърчи мисленето, надигна се на кушетката и отправи към Адамсберг червения си поглед.
- Хей, тука нищо не ми дават.
Адамсберг предвидливо бе пъхнал в джоба си шишенце с коняк. Посочи с поглед сержанта, който пазеше в килията.
- Аха - разбра Ветийо.
- След малко - произнесе Адамсберг само с устни.
Ветийо загря без много приказки и поклати глава.
- Убеден съм, че имаш отлична памет - подзе Адамсберг. - Разкажи ми за другарчето.
- Стар - заяви Ветийо, - обаче и млад, не знам как да го кажа. Енергичен такъв. Ама стар.
- Как беше облечен? Помниш ли?
- Ами както са облечени тия, дето се размотават нощно време с две килца в джоба. И си търсят къде
74
да спят. Стара ватенка и шал и две шапки една върху друга, нахлупени чак до очите, и дебели ръкавици абе както там си требе, за да не ти измръзнат ташаците.
- Очила носеше ли? Бръснат ли беше?
- Нямаше очила, очите му бяха скрити под шапката. Нямаше и брада, ама не беше бръснат. И не миришеше. 1
- Тоест?
- Мойта ниша не си я деля с такива, дето миришат, това е положението. Всеки си е башка. Ходя на баня два пъти седмично, не обичам да мириша. И не пикая в нишата на хлапетата. Като къркам, не значи, че не уважавам хлапетата. Бива си ги хлапетата. Говорят си с клошарите като с всички останали. „Имаш ли си татко? Имаш ли си мама?“ Бива си ги хлапетата, всичко им е ясно, докато големите не им напълнят главите с тъпотии. Така че не им пикая в нишата. Те ме уважават и аз ги уважавам.
Адамсберг се обърна към охраната.